Ел Капитан издава пренебрежителен смях и отвръща:
- Той е човек на плановете - Ел Капитан присвива очи към нея. - Никога досега не съм получавал такива заповеди - да взема един новак и да го превърна в офицер, просто ей така. На всичкото отгоре, момиче, Ингършип иска да се срещне с теб - лично. А и тези същества, които все се навъртат наоколо. Определено има нещо общо с теб - изрича обвинително той.
- Изобщо не знам какво общо с мен може да има. Аз съм никоя. Една нещастница, като всички останали.
- Може би знаеш нещо. Или у теб има нещо. По някаква причина имат нужда от теб. Всичко е свързано - казва той, завъртайки пръсти във въздуха. -
Но още не мога да разбера точно как. Съвпадения не съществуват, нали?
- Не знам - отвръща Преша. - Мисля, че може и да съществуват.
- Все пак ще е най-добре да се държа мило с теб - казва той. - Заради собствената ми сигурност.
- Заради собствената ми сигурност - повтаря Хелмут. Ел Капитан поглежда през рамо брат си, който седи с клюмнала настрани глава.
В този миг наблизо отеква силно щракване, последвано от вик и припряно шумолене.
- Май хванахме нещо - заявява Ел Капитан.
Преша затваря очи за секунда, след което се изправя и поема към капана заедно с Ел Капитан.
А там, на земята, лежи сакатото момче от стаята на Преша, единственото от децата, което я погледна при пристигането й. Най-вероятно е пълзял, защото приклещена в капана е горната част на тялото му. Металните зъбци са се врязали в ребрата му. През тънкото му яке се процежда кръв. Той се обръща и се вртенчва в Преша. А когато се закашля, от устата му руква кръв.
- Е, няма да е много спортсменско - казва Ел Капитан, - но можеш да го застреляш заради опита.
Момчето поглежда към Преша. Лицето му е изкривено от болка, а жилите на врата му са изопнати и посинели.
Преша не казва нищо. Само повдига пушката с треперещи ръце.
- Дръпни се поне няколко крачки назад - казва й Ел Капитан. - За да можеш да се прицелиш.
Преша отстъпва назад. Ел Капитан прави същото. Тя вдига пушката и поглежда през мерника. После поема дълбоко въздух и издиша до половината. Притаява дъх. Но преди да натисне спусъка, осъзнава, че би могла да завърти пушката надясно и да убие Ел Капитан и брат му. Щом има право на един изстрел, това е начинът, по който трябва да го използва. Убедена е в това така, както винаги е била убедена за най-важните неща в живота си. Стреля и бяга.
Преша примижава с лявото си око и се прицелва. Държи на мушка главата на момчето. А после, съвсем спокойно, както й показа Ел Капитан, тя поема въздух, изпуска го до половината, но не стреля.
- Не мога да го убия - казва тя.
- Защо? Той е тук пред теб.
- Не съм убийца - отвръща тя. - Може да го внесем вътре и да повикаме помощ. Сигурно имате лекари тук, нали?
- Но това противоречи на Играта - възразява той.
- Ако трябва да убиеш някого заради Играта, тогава убий мен. Но аз не мога да го убия. Просто не мога. Никога нищо не ми е сторил.
Ел Капитан издърпва пушката си напред. Затъква я под мишница. За един миг Преша решава, че е взел предложението й насериозно. И сега ще я убие. Сърцето й започва да бие силно, заглушавайки всички околни шумове. Тя затваря очи.
Тогава обаче сакатото момче на земята измърморва нещо с уста, пълна с кръв:
- Направи го!
Преша отваря очи. Ел Капитан е взел на мушка момчето. Тогава й хрумва да го блъсне встрани и да се опита да го надвие, сякаш има някакъв шанс. Но момчето иска да умре. Очите му са умоляващи. Току-що помоли Ел Капитан да го направи. Затова тя проследява с поглед как гърдите на Ел Капитан първо се издигат, а после започват да се спускат и на половината дъх той натиска спусъка.
Главата на момчето се отмята назад. Лицето му вече го няма. А тялото се сковава.
Тогава Преша си поема дъх отново.
Партридж
Клетка
ЗА ДА СТИГНАТ ДО РАЗТОПЕНИТЕ ЗЕМИ, трябва да минат през целия потънал в руини град, така че няма да се отклонят много, ако се отбият до дома на Преша.
- Искам да говоря с дядо й - казва Брадуел. - Знам къде живеят.
Партридж е покрит от главата до петите, не се вижда нито сантиметър от
кожата му. Брадуел дори го беше посъветвал да превие рамене, сякаш е прегърбен, и да тътри единия си крак. При други обстоятелства щяха да се придържат към страничните улички и тунелите на метрото, но сега нямат време за това.
Двамата си пробиват път сред отрупаните с хора сергии на пазара -колкото по-голяма и оживена е тълпата, толкова по-добре ще се впишат, обяснил беше Партридж. Накъдето и да погледнеш, е пълно с хора, които изглеждат отчасти роботизирани. Партридж вижда всевъзможни чаркове и жици, участъци от кожа, сраснали се с късове стъкло и пластмаса. Вижда и една ръка, чиято опака страна отразява светлината с металическия блясък на стара кутия от газирана вода, както и гръден кош, обвит в белия метал на някакъв домакински уред - може би перална машина. А на главата на един забелязва подобен на луковица израстък - телефонна слушалка, сляла се ведно със самото ухо. После вижда една ръка да се разтваря, разкривайки редица вдълбани клавиши. Има и един човек, използващ бастун заради безжизнения крак, който бута пред себе си. Зърва също и една длан, покрита с козина, и друга, която е толкова деформирана и малка, че прилича на лапа.