Но онова, което го учудва най-силно, са децата. В Купола не се срещат много невръстни деца. Хората там не се насърчават да имат големи семейства, а на онези от тях, при които се забелязват видими дефекти в генетичния материал, дори е забранено да имат поколение.
- Престани да зяпаш - изсъсква Брадуел.
- Просто не съм свикнал да виждам деца - отвръща Партридж. - Поне не толкова много.
- Защото само хабят ресурсите?
- Казано по този начин, звучи наистина зле.
- Просто се старай да гледаш напред.
- Да не мислиш, че е толкова лесно?
След известно време Партридж се обажда отново:
- Откъде знаеш къде живее Преша? Често ли се отбиваш у тях? - пита той, за да отвлече вниманието си.
- Запознах се с нея около седмица преди рождения й ден и после й занесох подарък.
Партридж се пита какво представлява един подарък тук. Освен това е любопитен да види къде живее Преша. Чувства се виновен за това, че иска да придобие впечатление за ежедневието на тези хора, сякаш е най-обикновен турист, но не може да се стърпи. Просто иска да разбере какъв е животът тук.
- Какво й подари?
- Нещо, което не би имало никакво значение за теб - отвръща Брадуел. -Къщата е малко по-нататък. Вече сме близо.
Партридж започва да го опознава. Последният коментар на Брадуел означава: „Затвори си устата и спри да задаваш въпроси“.
Уличката е тясна. Мирише на животни и на разложение. Къщите са изградени насред рухналите сгради. А някои се състоят само от подпрян на камъните шперплат.
- Тук е - обажда се Брадуел, след което надниква през един, както му се струва, наскоро строшен прозорец. От рамката още стърчат малки парченца стъкло. Двамата поглеждат вътре и виждат тясно помещение, в което има маса, един преобърнат стол и купчина парцали на пода, вероятно служещи за легло. По протежение на задната страна има наредени шкафове, чиито врати зеят широко разтворени. На една вътрешна врата вижда табелата с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“.
- Какъв точно е бил магазинът?
- Бръснарница, но почти цялата е срутена. Останала е само канцеларията отзад.
На пода Партридж забелязва един кафез с изкривени настрани пръчки. От покрива виси празна халка.
- Изглежда изоставена - подхвърля Партридж.
- Това не е добре - отвръща Брадуел, след което пристъпва към вратата и почуква лекичко. Вратата е само притворена. А след почукването на Брадуел пролуката се разширява.
- Ехо? - извисява глас Партридж. - Има ли някого?
- Отвели са го - казва Брадуел, обикаляйки стаята. Той отваря и затваря шкафа, след което се приближава до масата. Тогава забелязва нещо, закачено на стената, пристъпва още по-близо.
- Може да е излязъл - подхвърля Партридж и застава до Брадуел.
Брадуел не казва нищо. Само стои и се взира в картината, поставена в
грубо изкована рамка и закачена на стената.
- Хора, които носят слънчеви очила в киносалона? - учудва се Партридж и смъква картината от кукичката, за да я разгледа по-добре.
- 3D очила - поправя го Брадуел. - Тя обичаше тази картина. Макар че не знам защо.
- Това ли е подаръкът, който й даде?
Брадуел кима утвърдително. Изглежда разтърсен.
Партридж обръща картината и там, на обратната страна, вижда още една хартийка. Личи къде е била сгъната, защото е цялата намачкана и посивяла от пепелта. Едва успява да разчете думите: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие“. После поглежда към Брадуел.
- Посланието - обяснява Брадуел, хвърляйки поглед към малкото листче хартия. - Оригинално е.
Партридж усеща, че по ръцете му плъзват студени тръпки. Баща му одобри Посланието. Това беше част от плана от самото начало. „Братя и сестри.“ Закачва картината обратно на кукичката. Стомахът му се преобръща.
- Отвели са го - повтаря Брадуел и се приближава до прозореца. Подът отдолу е осеян с късове стъкло и малки изпочупени части от метал и тел, както и парче бяло сукно. Брадуел вдига нещо от земята, свил ръцете си в шепи.