Но кой би могъл да го види? Ще трябва да държи рогозката вдигната на прозореца с надеждата, че някое от момичетата ще го прочете. В този миг се сеща за червенокосата. Ами, ако тя не е луда? Ако песента съдържа послание?
Тя си припомня наум текста на песента. „Високо горе над земята. Като диамант във небесата?“ Тя започва да сплита пластмасовите ленти - синя, лилава, червена, зелена, създавайки шахматен десен. Песента продължава да звучи в главата й, но лишена от всякакъв смисъл. Просто се е загнездила там. Чува мелодията, но без текста, и тогава, докато пръстите й се движат ритмично напред-назад, думите изплуват в съзнанието й. Но това не е „Блести, блести“. А азбуката. Никога досега не е забелязвала, че двете песни имат една и съща мелодия.
А, Б, В, Г, Д, Е, Ж... Букви, език.
Тя се изправя, оставяйки останалите пластмасови ленти да се разпилеят на пода. Лайда притичва до прозореца и ето че бледото лице на червенокосата е още там, момичето я чака да се появи.
Лайда притиска пръсти към прозореца. Тя подхваща азбуката в ритъма на песента, докато пръстът й не замира на буквата „М“, след което започва отначало, спирайки на „Н“.
Червенокосата се усмихва и този път й помахва.
Стъмва се. Светлината става прекалено оскъдна. Лайда описва с пръст въпросителен знак на прозореца. Какво иска да сподели с нея така отчаяно? Какво?
Момичето започва да диктува посланието си буква по буква. Това е бавен процес и Лайда кима всеки път, щом разбере коя е буквата. Повтаря си тихичко буквите, за да не забрави на кое място в думата се намира. А в края на всяка дума червенокосата описва черта на прозореца.
Дотук посланието гласи: М-н-о-г-о / о-т / н-а-с. / Н-и-е / щ-е...
В коридора се появява една от надзирателките. Момичетата се отдръпват от прозорците си. Лайда се мушва под завивките, преструвайки се на заспала. Ние ще... какво? Мисли си тя? Какво?
Ала щом чува, че стъпките на надзирателката заглъхват надолу по коридора, тя се връща обратно на прозореца. Червенокосата я няма, но след няколко секунди тя също се появява.
Момичето изписва: П-р-е-в-... „Превъзмогнем?“ - опитва се да отгатне Лайда. Дали ще превъзмогне това заточение? Дали това не е послание за надежда до всички, които са затворени тук и се чувстват отчаяни?
Не. Червенокосата продължава да диктува посланието си. Изписва втората част от думата: з-е-м-е-м. Ще „превземем" ли? Какво ще превземат?
Лайда предава буквите възможно най-бързо: б-о-л-н-и-ц-а. Отново описва въпросителен знак на прозореца.
Червенокосата я поглежда с безизразното си лице и поклаща енергично глава. Не, не, не.
Лайда описва нов въпросителен знак на прозореца. Какво тогава? Трябва да разбере.
В стаята е почти тъмно. Лайда едва успява да различи показалеца на червенокосата върху стъклото. Червенокосата изписва пет букви: К-у-п-о-л.
Лайда втренчва поглед в нея. Нищо не разбира. Тя вдига пръст на прозореца и описва нов въпросителен знак.
Червенокосата й отговаря: К-а-ж-и / м-у.
Партридж
Стрелички
ЗАТВОРИТЕ, ПРИЮТИТЕ И САНАТОРИУМИТЕ са сринати, колос след колос, като овъглени скелети от ковано желязо, а къщите в опасаните с ограда жилищни комплекси са опожарени или напълно заличени. А пластмасовите детски площадки, пиратски кораби и мини замъци се оказват доста по-устойчиви. Почернелият, почти напълно изравнен и прашен терен е осеян с големи безформени цветни буци, приличащи на разкривени скулптури - снимки на тези обекти Партридж е виждал в часовете по история на изкуството.
Арт инсталации - така ги наричаше господин Уелч. По някакъв странен начин в момента Партридж изпитва удоволствие при вида им. Представя си господин Уелч, който до известна степен прилича на умалена версия на Гласингс. Понякога Уелч има навика да обяснява нещо, застанал пред проектора, докато цветните петна играят по издължената му фигура, хлътнали гърди и лъскаво плешиво теме. Той беше в журито, избрало птицата на Лайда. Вероятно никога повече няма да види нито Уелч, нито Гласингс или пък Лайда. Няма да види и птицата. Ами Преша?
Брадуел върви отпред, обвил с ръка дръжката на ножа вътре в якето си. А Партридж е въоръжен с куката и месарския нож, дадени му от Брадуел, но въпреки това тук, на открито, се чувства уязвим и леко неуравновесен. Кодирането постепенно взима контрол над тялото му. Понякога усеща въздействието на програмирането, което се опитва да овладее мускулите му, да проникне в костите и да прогори нервните окончания на клетките. Това е едно чувство, което не може да опише - сякаш кръвта потича гъста във вените му и усеща присъствието на нещо чуждо в тялото си. И въпреки че е имунизиран срещу поведенческото кодиране благодарение на сините хапчета, които майка му го накара да изпие на плажа, останалите аспекти на кодирането са проникнали в химическия състав на мозъка му. Може ли да вярва на собствения си мозък? В момента има чувството, че много подробности му се губят.