- И какво представлява тази заслужаваща доверие жена?
- Не знам точно - отвръща Брадуел.
- Не си ли я срещал досега?
- Не - отвръща Брадуел. - Но съм чувал слуховете.
- Слухове ли?
- Да. Тя е единственият ни шанс - отсича Брадуел. - Стига пазителите й да не ни убият.
- Пазителите й могат да ни убият?
- Ако не я пазят, няма да бъдат никакви пазители.
- По дяволите - ядосва се Партридж. - Докара ме тук само заради някакви слухове?
Брадуел спира и се обръща към него.
- Да изясним този въпрос веднъж завинаги. Докарах те тук, за да намерим Преша, за чието изчезване ти също имаш вина.
- Съжалявам - отвръща Партридж.
Браудел отново поема напред. Партридж тръгва след него.
- Точната дума не е слухове. А по-скоро мит. Но, ако имаш по-добра идея, заповядай?
Партридж, разбира се, няма никакви идеи. Тук, на това място, той е само един чужденец. И няма какво да предложи.
Понякога Партридж си представя, че това не е истина, а добре режисирано пресъздаване на страховито бедствие, но не и самото бедствие. Спомня си, че веднъж посетиха един музей заедно с целия клас. В различните крила на музея имаше миниатюрни възстановки с истински актьори, които разказваха за живота преди „Завръщането на добрите обноски“. Всяка от тези възстановки беше посветена на определена тема: преди изграждането на серията внушителни затвори; преди трудните деца да получат правилно лечение; когато феминизмът не е поощрявал женствеността; когато медиите били на нож с управляващите, вместо да обединят усилия в името на едно общо благо; преди обществото да се научи да разпознава хората с опасни идеи; когато правителството е трябвало да иска разрешение, за да защити добрите граждани от злото по света и злото сред нас; преди да изчезнат оградите около жилищните квартали с алармени инсталации и приветливи портиери, които познават всекиго по име.
В най-горещата част на деня на широката морава пред музея се провеждаше военна възстановка на избухналите в някои градове въстания срещу „Завръщането на добрите обноски“ и техните закони. С подкрепата на военните правителството успя да потуши с лекота тези бунтове - в повечето случаи политически демонстрации, прераснали до прояви на насилие. На помощ се притече и вътрешната милиция на правителството, наречена „Праведна червена вълна“. Шумотевицата беше оглушителна, от високоговорителите се лееше звукът на сирените, предизвестяващи атака. Децата от неговия клас си купиха от магазинчето за сувенири мегафони, доста реалистични наглед ръчни гранати и емблеми на движението „Завръщане на добрите обноски“. Той искаше да си купи стикер с надпис: „ЗАВРЪЩАНЕ НА ДОБРИТЕ ОБНОСКИ - НАЙ-ДОБРИЯТ ВИД СВОБОДА“ -написани върху развяващо се американско знаме, под което се четяха думите: „БЪДИ НАЩРЕК“. Но майка му не му даде пари за магазина за сувенири, в което нямаше нищо чудно.
Сега, разбира се, е наясно, че музеят е бил пропаганда. И все пак за един кратък миг би могъл да си представи, че Разтопените земи са един автентичен музей на открито.
- Помниш ли какво е било тук преди Детонациите? - обръща се той към Брадуел.
- Живях тук известно време с леля ми и чичо ми.
Майката на Партридж, която е отказала да напусне града, е идвала тук в домовете на приятелите му. Спомня си звука на затварящия се портал -тихото бучене на електрическия ток, скърцащите механизми, високия звън на метал. Къщите в затворените жилищни комплекси му изглеждаха самотни, въпреки че бяха натъпкани плътно една до друга, като всяка от тях разполагаше с тясна ивица трева, покрита с кадифен химически блясък.
- Имаш ли спомени как е изглеждало това място? - пита го Партридж.
- Само такива, които искам да забравя.
- Тук ли беше, когато се случи?
- Разхождах се далече от квартала. Бях от този тип деца, които никога не стоят там, където трябва да бъдат.
- Повечето деца стояха затворени вкъщи, изолирани от обществото -отвръща Партридж. - С мен също беше така.
Децата обичат да дърдорят. На тях не може да им се вярва, защото повтарят като папагали думите на родителите си. Майката на Партридж му беше казала: „Ако някой те попита какво мисля по даден въпрос, кажи, че не знаеш“. Никога не му позволяваше да остава дълго време в дома на някой приятел. Да не говорим за постоянния страх от вируси, от нещо заразно. Околната среда беше изложена на риск. Питейната вода будеше постоянно подозрение, тъй като често пъти биваше замърсявана, а магазините за хранителни стоки - заразявани. Имаше много бракувани продукти. Така че дори да не бяха Детонациите, в академията им втълпяваха, че пак щяха да имат нужда от Купола. А той се беше оказал един доста прозорлив проект. Детонациите - възможно ли е баща му да е бил замесен в това от самото начало? В редките случаи, в които говореше за Детонациите, ставаше ясно, че ги приема почти като природен катаклизъм. Неведнъж го беше чувал да казва: „Това е Божие дело. Но с нас Господ бе милостив“. Или пък: „Благодаря ти, Господи, затова, че ни благослови“.