Партридж си спомня един път, когато с майка му се отбиха в дома на негов приятел, но се оказа, че майка му е изчезнала. И сега се пита дали останките на къщата не са се запазили някъде тук - сред този обширен опустошен пейзаж.
- Госпожа Феърлинг - изрича на глас, припомняйки си името на жената.
- Моля?
- Госпожа Феърлинг беше майката на моя приятел. Понякога пътувахме заедно с колата. Майка ми я харесваше. Тя имаше син на моята възраст, Тиндал. Един ден щяхме да си играем в дома им, намиращ се в един от тези затворени комплекси, но когато пристигнахме, се оказа, че е изчезнала.
Някаква непозната отвори вратата. Каза, че била социална служителка и че щяла временно да се грижи за детето, докато господин Феърлинг не намери кой да замести жена му у дома.
- А майка ти как реагира? - пита Брадуел.
- Попита какво се е случило и жената обясни, че госпожа Феърлинг престанала да посещава сбирките на ЖФ, а след това и църковните служби.
- „Женствените Феминистки“.
- Майка ти беше ли една от тях?
- Разбира се, че не. Тя не искаше да има нищо общо с подобни консервативни идеали. Намираше ги за пълни глупости, все едно да кажеш: „Много сме си добре такива, каквито сме! Хубави, женствени и безопасни“.
- Майка ми също ненавиждаше това движение. С баща ми все се караха за това.
Майките на приятелите му членуваха в ЖФ. И винаги носеха червило, което изглеждаше хубаво, въпреки че понякога се отпечатваше на зъбите им.
- А какво стана с госпожа Феърлинг? - пита Брадуел.
- Не знам.
Тогава жената им каза, че рехабилитацията не винаги траела доживот. После им предложи услугите си: „Можем да бъдем много полезни, когато някой преживее внезапна загуба“. Но майка му й отказа. Спомня си как беше стиснала ръката му над лакътя, отвеждайки го бързо до колата, сякаш именно той беше сторил нещо лошо.
- Докато пътувахме към къщи, ми каза, че неслучайно са построили толкова високи затворите, рехабилитационните центрове и санаториумите. Причината за това е да напомнят на хората, че има само две възможности: да живееш под техния покрив или в тяхната сянка.
Вече се мръква и сенките стават все по-плътни. Зверовете може да са навсякъде. Двамата заобиклят няколко разтопени детски площадки и прескачат една смачкана телена ограда.
- Ами твоите родители - започва Партридж, - как изобщо са успели да се доберат до истината, след като в „Червените омари“ са отказали на „Най-добрите от най-добрите“? Нали не са имали достъп.
- Късмет - отвръща Брадуел, - но от сегашната ми гледна точка не съм сигурен дали е бил добър, или лош. Баща ми спечели стипендия, с която отиде да изучава ритуалите в едно затънтено японско рибарско селце, и там едно семейство му дало видеозапис на жена, оцеляла след Хирошима, но на висока цена. Ръката й била срасната с един джобен часовник. Имало много други като нея - хора, слели се ведно с животни, със земята и дори помежду си. И те били отведени някъде от правителството, след което никой повече не ги видял.
- В Купола ни карат да изучаваме древните култури. Пещерни рисунки, останки от керамични съдове, а понякога и мумиите. И други подобни неща. Но така е по-лесно.
- Предполагам - Брадуел поглежда към Партридж, сякаш иска да му каже, че оценява неговата откровеност. - Всъщност подобно на много историци баща ми не вярва, че атомната бомба е единствената причина за капитулацията на Япония. До самата капитулация японците жертват живота си, без да показват никакъв страх. Родителите ми се питаха, дали причината не е страхът на императора от ужасните последици от избухването на бомбата. Като островна култура, японците са изключително хомогенна нация. И може би тъкмо тази мисъл не е могъл да понесе императорът - не толкова, че ще бъдат унищожени, а възможните деформации и мутации. Генералите били принудени да се предадат, а хората, с различна форма и степен на страстване заради бомбата, били отведени на тайно място за извършване на проучвания. Така че цензурата, която Макартър налага относно последствията от избухването на атомната бомба, потулването на свидетелските показания и разказите на очевидци, и дори на научните доклади, което е чисто и просто заповед за мълчание, наложена на японците, плюс тяхното чувство на национален срам... Всички тези неща, взети заедно, довеждат до потулване на ужасната истина, както и на мутациите.