Стигат до един участък от оградата, който все още стои на мястото си. Брадуел се покатерва пръв. А Партридж поема след него. После и двамата скачат от другата страна. Пред тях се простира още едно открито пространство, покрито с овъглени останки и големи петна разтопена пластмаса.
- Ами Съединените щати? - пита Партридж.
- Наистина ли искаш да знаеш? Казвали са ми, че съм прекалено педантичен.
- Да, искам.
- Щатите знаели за обърканите и нежелани последици от бомбата и тихомълком започнали да разработват нови научни технологии - бебчетата на баща ти. Технологии, с чиято помощ в структурата на сградите ще бъде вградена защита срещу радиоактивност и която ще създаде възможност за контролиране на въздействията от радиацията. И вместо обърканите и нежелани кръстоски, правителството на Съединените щати съвсем целенасочено се опитвало да постигне кръстоски за създаване на нови супервидове.
- Кодирането. Вече съм преминал през част от програмата. Въпреки че не съм завършен екземпляр - личи си, че се гордее с това, не че се е налагало да изпробва уменията си срещу някого. Но това е чисто и просто факт.
- Наистина ли?
- Седж беше завършен екземпляр, но не и аз - отвръща Партридж. - Но родителите ти как са успели да се доберат до тази информация?
- Един от генетиците, Артър Уолронд, беше приятел на майка ми, Силва Бернт. Уолронд водел бурен социален живот, карал кабрио и имал „голяма уста“ и нечиста съвест. Един уикенд той посетил родителите ми, напил се и решил да се разтовари от някои тайни, свързани с новите научни технологии. Те, разбира се, паснали напълно на теориите на родителите ми. А след това започнал редовно да ги снабдява с информация - Брадуел спира и обхваща с поглед изгорелите останки на сринатия до основи жилищен район. После разтрива слепоочията си. Изглежда уморен.
- Какво има? - пита го Партридж.
- Нищо. Просто си спомних как убеди родителите ми да ми вземат куче. „Той е единствено дете в семейство на работохолици. Вземете на горкото дете едно помиярче!“ Уолронд беше отпуснат, нисък, с патешка походка, но затова пък много сладкодумен, с готина кола и, най-странното, любимец на жените. Просто не разполагаше с нужното телосложение за такъв начин на живот. Той знаеше за какво могат да бъдат използвани нещата, върху които работи. Правителството използваше термина „неограничени възможности“, а той винаги добавяше „за унищожение“.
Беше немарлив човек. Когато правителството откри, че от него изтича информация, дадоха му предупреждение, както и достатъчно време да се самоубие, преди да се появят в дома му и да го аресуват. И той им направи услуга. Свръхдоза - Брадуел въздиша. - Кръстих кучето Арт в памет на Артър Уолронд. Но се наложи да го махна след смъртта на родителите ми. Леля ми беше алергична. Аз обаче обичах онова глупаво куче.
Брадуел спира и поглежда към Партридж.
- Баща ти е замесен в смъртта на родителите ми. Вероятно той лично е издал заповедта. Застреляли са ги в съня им още преди Детонациите, от упор, със заглушител. В това време съм спал в леглото си. А когато се събудих, ги намерих.
- Брадуел - Партридж посяга към него, ала Брадуел отстъпва назад.
- Знаеш ли какво си мисля понякога, Партридж? - наблизо се чуват животински звуци, вой и птичи грак. - Мисля, че тогава вече умирахме от всевъзможни суперболести. Санаториумите бяха препълнени. Затворите също бяха приспособени така, че да могат да поберат останалите инфектирани. Водата беше замърсена с нефт. Освен това големите градове бяха обхванати от бунтове. Задушавахме се от всевъзможни замърсители и радиация. Умирахме с пламнали бели дробове. Оставиха ни да се оправяме сами и ние бяхме разяждани от болести, изгаряхме живи. Без Детонациите щяхме да се стопим постепенно и накрая да се изпотрепем взаимно до смърт. Така че - те само ускориха този процес. Това е всичко.
- Не го мислиш наистина.
- Не - отвръща Брадуел, - когато съм малко по-оптимистично настроен, си мисля, че сме имали шанс да преобърнем нещата. Имаше много хора, които също като родителите ми се бореха на правилната страна. Само че не им стигна времето.