- Тази една осма от населението би изяла храната без значение дали става за ядене, или не - отвръща Преша.
- А, не, нямам предвид една осма от нещастниците. А една осма от живеещите в Купола, за да можем да обезпечим нуждите им от храна, и накрая, когато се върнат сред нас, да има с какво да преживяват.
За Купола ли? Но нали Ингършип е от ОСР? И началник на Ел Капитан. А ОСР планира един ден да превземе Купола. Затова в момента създават армия.
- Ами ОСР? - изрича Преша.
Ингършип поглежда към нея и се усмихва накриво.
- Скоро всичко ще стане ясно.
- Ел Капитан знае ли за това?
- Знае, но без да си дава сметка за това. Защо не му кажеш, че всъщност живея в шатра... както едно време арабите в пустинята? - Преша не може да прецени дали той не се шегува.
- Арабите - повтаря Преша, сякаш възприела ролята на Хелмут. Тя се сеща за сватбеното тържество на родителите си и как дядо й бе описал белите шатри, белите покривки по масите и бялата торта.
- Шатра. Разбра ли? Това е заповед - внезапно гласът на Ингършип става суров, сякаш не само лицето, но и част от говорния му апарат е направен от метал.
- Разбрах - отвръща веднага Преша.
След няколко минути Ингършип нарушава отново мълчанието и казва:
- В свободното си време се занимавам с изгубените съкровища на миналото. Опитвам се да рекултивирам някои изчезнали хранителни продукти. Още не са усъвършенствани обаче. Но съм толкова близо - тогава той въздиша дълбоко. - Частица от добрите стари обноски насред мъртвата пустош.
Добрите стари обноски ли? Преша няма никаква представа какво означава това.
- Откъде взимате стридите? - пита тя.
- О - намига й Ингършип, - това е тайна. Трябва да запазя в ръкава си поне един скрит коз. - Преша не разбира защо му е да държи каквото и да е в ръкава си.
Шофьорът паркира автомобила пред веранда с редица широки стъпала и Преша си спомня текста на онази песен, която майка й обичаше толкова много - приспивната песен за момичето, което танцува само на верандата.
В този момент от къщата излиза една жена да ги посрещне. Облечена е в яркожълта рокля, сякаш за да е в тон с къщата, а кожата й е толкова бяла, че изглежда сияеща. Дали не е от Чистите? Но тогава Преша осъзнава, че това изобщо не е кожата й. А някакъв вид найлонова материя - много фина, еластична и лъскава. Тя покрива всеки сантиметър от тялото й, оформена като ръкавица на пръстите й, с изящно поръбени малки дупки за устата и очите, а щом жената пристъпва достатъчно близо, Преша установява, че има оставени дупчици дори за ноздрите. Жената е тънка като вейка, също като Ингършип. Ръбестите й рамене представляват две изпъкнали кости.
Ингършип слиза от колата и Преша изскача след него.
- Чудесно! Чудесно е, че успяхте! - възкликва тя, а найлоновата материя дори не помръдва. Следва идеално очертанията на лицето й, без да се бръчка около устните или да сплесква носа й. На главата си жената носи леко бухнала руса перука, която скрива ушите й и е прибрана назад със закопчана на тила шнола. Не се осмелява да слезе надолу по стълбите. Вместо това се обляга на парапета.
Преша се изкачва по стълбите след Ингършип и застава на верандата. Ингършип целува жена си по бузата, само дето това изобщо не е бузата й. А нейната втора найлонова кожа.
- Това е моята чудесна женичка!
Жената на Ингършип изглежда леко смутена при вида на Преша, сякаш не е свикнала с присъствието на други оцелели. Тя изкълчва глезена си в обувките с остри върхове.
Преша скрива главата на куклата зад гърба си.
- Приятно ми е - казва тя плахо.
- Да - отвръща жената на Ингършип.
- Стриди с половин черупка? - изрича въпросително Ингършип.
- Готови и охладени! - отвръща с усмивка тя, а найлоновата материя на лицето й остава гладка и опъната.
Преша
Стриди
ЩОМ ВЛИЗАТ ВЪТРЕ, ЖЕНАТА на Ингършип затваря вратата и натиска един бутон, при което очертанията на вратата биват автоматично запечатани с гумени уплътнения. „За да не влиза прах ли?“, пита се Преша. Ако е така, значи, върши работа. Стените лъщят и са кремави на цвят. Дървените подове светят. Има и една картина на същата тази фермерска къща, заобиколена от заснежени хълмове - толкова бели и искрящи, сякаш не съществува никаква пепел.
- Добре дошла в скромния ни дом - казва Ингършип и прокарва пръст по дървения бял перваз, който минава почти на височината на кръста по цялата дължина на стените. Той вдига пръста си. Оказва се покрит с тънък слой прах. Без да си прави труда да разтваря металната става на челюстта си, той се обръща към жена си и процежда през стиснати зъби: