- Гадост!
Тя изглежда смаяна. Поклаща лекичко глава и изрича със звънлив глас:
- Гадост!
Преша никога не е виждала толкова много елегантност, събрана на едно място - тъкан килим на яркосини цветя, парапет, завършващ с извивка в подножието на стълбището, и златен таван. После влизат в трапезария с дълга маса, застлана с червена покривка. Чиниите са наредени, сребърните прибори са лъснати до блясък, а тапетите са с шарки на цветя. От тавана виси огромна лампа, изработена от искрящо стъкло, но не просто някакви най-обикновени стъкълца, а прецизно изрязани форми. Преша не може да си спомни как се наричаха тези лампи. Дядо й я използва един път, когато си играеше с Фридъл и реши да постави в кафеза му свещ. Лампата приятно хвърляше светлина върху цялата стая.
Замисля се за Брадуел. Просто не може да се стърпи. Какво ли би казал той за цялата тази демонстрация на богатство? Ще каже, че е откачено. „Господ ви обича, защото сте богати!“ Представя си как говори с насмешка за тази къща. Дава си сметка, че тя също трябва да изпитва отвращение. Нима можеш с чиста съвест да живееш на място като това, когато знаеш как живеят всички останали? Само че къщата прилича на дом - един прекрасен дом. Мечтае си да можеше да живее тук. Заоблените полирани облегалки на столовете, кадифените завеси, гравираните дръжки на сребърните прибори -всичко това й харесва. А на горния етаж сигурно има вана и пухкаво, меко легло. Тук би могла да се чувства топло, удобно и уютно. Толкова ли е лошо да иска да живее по този начин? Представя си изражението на Брадуел, който ще каже: „Да, толкова е лошо“. Но тогава си напомня, че мнението му за нея вече е без значение. Защото най-вероятно няма да го види никога повече. При тази мисъл болката отново пронизва гърдите й. Ще й се да не е така. Ще й се да не я е грижа.
На масата лежи голям плик от амбалажна хартия, на който с плътно тъмно мастило е изписано: „Преша Белз“. Струва й се зловещ, без сама да знае защо. Но вместо да се тревожи за него, тя насочва вниманието си към храната - купа с блестящи от мазнина неща, които вероятно са стридите с половин черупка,... и яйца. Цели, необелени и нарязани на половинки с твърдосварен, но още сочен жълтък. Това ли са изгубените неща, върху които работи Ингършип и които „още не са усъвършенствани“? И до чието усъвършенстване е „толкова близо“? На Преша й се струват напълно съвършени.
Масата е наредена за шестима. Преша се пита дали не очакват още някого. Ингършип заема мястото на чело на масата, а жена му, чието име Преша още не знае, издърпва стола от лявата страна на мъжа си.
- Заповядай - казва й тя, при което Преша сяда и жената избутва стола напред, сякаш е неспособна сама да го направи. После скрива главата на куклата под масата.
- Лимонада? - предлага жената на Ингършип.
Лимони - Преша знае какво представляват те, но никога не е опитвала лимонада. Откъде би могла да намери лимони?
Ингършип кима утвърдително, без да поглежда към нея.
- Да, моля. Благодаря - отвръща Преша. От толкова отдавна не й се е налагало да демонстрира добри обноски, че не е сигурна дали е отговорила както трябва. Когато беше малка, дядо й се постара да я научи на добри обноски, защото казваше, че така бил възпитан и самият той. Обяснението на майка му било: „В случай че един ден се наложи да се храниш с президента“. Сякаш в отсъствието на президента добрите обноски ставаха излишни.
Жената на Ингършип се приближава към масата с лъскава метална кана, толкова изстудена, че по стените й се е образувала влага на капчици, и налива по една чаша на всеки. Лимонадата е яркожълта. Преша няма търпение да отпие, но предпочита да изчака. Решава, че е най-добре да прави каквото и Ингършип, в абсолютно същата последователност. Така може да му се хареса повече, ако Ингършип реши, че в някои отношения двамата с нея си приличат. В яркоосветената стая металът на лицето на Ингършип блести като хром. Преша се пита дали не го лъска всяка вечер.
Ингършип взима памучната бяла салфетка, тръсва я, за да се разтвори, и я затъква под брадичката си. Преша прави същото, с една ръка. Ингършип смъква козирката на военната си шапка. А Преша, която няма шапка, само приглажда косата си. Когато жена му поднася чинията със стридите, той вдига два пръста и тя слага в чинията му точно две черупки. Преша прави каквото и той. Отсипва си една лъжица царевица с масло. И си взима три яйца. Накрая жена му ги пита:
- Надявам се храната да ви хареса?
- Благодаря, кукличке - отвръща Ингършип, след което поглежда към жена си и се усмихва, горд от нея. В отговор жена му също се усмихва.