— Бог — поправи го Макфарли. — Аз имам един Бог.
— Той сигурно се чувства доста претоварен понякога.
— И все пак продължава да съществува.
— Достойно за възхищение. А сега е време да си сложа официалната корона и да започна разглеждането на делата.
— Имаш ли нещо против да остана да погледам?
— Искаш да сравниш мъдростта ми на съдия с тази на цар Соломон?
— Просто съм любопитен как ще разрешиш проблема.
— Тогава ела. — Джаланопи тръгна през ниската кафеникава трева към хитроумно лъкатушещото си жилище, което на места като че се оплиташе в собствените си извивки. На два пъти той заобиколи някакви дребни гризачи, озовали се на пътя му, а третия път по някаква непонятна за Макфарли причина се отклони, за да стъпче също такъв гризач, и продължи, без да обръща повече внимание на гърчещото се в предсмъртни конвулсии животно.
Като стигна до жилището си, Джаланопи ловко се вмъкна вътре, извади огромна корона от пера, метна на раменете си наметало от кожата на нощен убиец и се върна при дървото. Жителите на селото го последваха до резбования дървен трон също във формата на навита змия. Той седна и зачака да се възцари тишина. Най-сетне кимна на един от съветниците си, който излезе напред.
— Какво имаме днес? — попита Джаланопи.
— Първо, имаме молба от човека Фуентес да продължи лова си в твоите земи с още три месеца. — Съветникът направи знак и един помощник постави три торби в краката на краля. — Той ти изпраща дар тази сол.
— Може да ловува още десет дни — отсече Джаланопи. — Нито ден повече.
— Това е много сол, кралю — обади се съветникът.
— Вярно е — съгласи се Джаланопи. — И е много ценна за нас.
Той направи пауза и си позволи една студена, съвсем змийска усмивка.
— Явно е обаче, че за него тя не е толкова ценна, щом последните три пъти ни дава все сол. Освен това той не е напускал нашия свят близо година, което значи, че на кораба си има голям запас от нея. Сигурно в неговия свят е много лесно да се сдобиеш със сол и когато се пазарим с него, ще трябва да го имаме предвид.
— А ако не се съгласи?
Джаланопи загреба шепа пръст от земята.
— Ако ви предложа тази пръст в замяна на нещо, което аз искам, а вие ми кажете, че трябва да ви дам две шепи, смятате ли, че ще откажа само защото знам колко ценна е за вас почвата? — Той се усмихна и пусна пръстта на земята. — След десет дни Фуентес ще се върне с повече сол.
— Да, кралю.
— Нататък?
— Трима членове на племето фани твърдят, че тулабетски воини са нападнали техен търговски керван.
— Добре. Нашите воини заслужават похвала. Къде е станало това?
— Край река Каримона, точно под вировете Пунди.
— Поднесете на фаните моите извинения и им кажете, че подобни инциденти ще има и занапред, ако продължават да навлизат толкова дълбоко в моите територии.
— Те искат обезщетение, кралю.
Джаланопи поклати глава.
— Те не са имали никаква работа там — изсъска той. — Обезщетение няма да има.
— Те твърдят, че за да избегнат реката, ще трябва да прекосят планините Теня, което ще удължи двойно пътя им и значително ще намали печалбите им.
— Трябваше да помислят за това преди седем години, когато започнаха война с мене.
— Мога ли да се намеся? — обади се Макфарли.
Джаланопи се извърна към него.
— Твоят Соломон щеше ли да им плати обезщетение? — попита той язвително.
— Не.
— Тогава?
— Твоите земи са рядко населени и фаните едва ли са в състояние да ти причинят някаква вреда. Ако действително имат интерес да използват точно този път, защо не им наложиш данък за всяко преминаване?
— Не! — отсече Джаланопи. — Не ги мисли, човеко Андрю — продължи той с презрително съскане. — Фаните живеят в бърлоги и нямат смелост да излязат на земята нощно време. Те не заслужават твоята загриженост.
Дългият му език внезапно се стрелна навън, макар наоколо да нямаше никакви насекоми.
— Освен това ще дойде ден, когато ще решат, че няма защо да плащат данък, и тогава ще трябва да започна война, за да ги накажа. Много по-добре е просто да им забраня да минават през моята земя. — Той се взря в Макфарли. — Ти май не одобряваш решението ми, човеко Андрю?
— Струва ми се малко жестоко.
Сянка на недоволство пробягна върху изпитото змийско лице на Джаланопи и от свиването на лицевите мускули върху челото и скулите му избиха мазни, лъщящи капчици пот.
— А по-малко жестоко ли беше, когато изтезаваха до смърт дядо ми или осакатяваха добитъка ни и тровеха кладенците ни? Не, това сега не е жестоко. — Той се обърна към съветника си. — Нататък?