— Две жени, Тагома и Сагара, твърдят, че са родили едно и също дете. И двете са съпруги на Кабулаки, който притежава много земя и добитък, и след смъртта му това дете ще наследи всичко. Ти трябва да решиш коя е истинската майка.
Макфарли гледаше и слушаше как всяка от жените с вопли и проклятия яростно доказваше, че детето е нейно. Едната от тях, Тагома, тъкмо си сменяше кожата и имаше вид, сякаш е била жестоко ръфана от хищници. Другата, Сагара, вече бе хвърлила старата кожа и беше лъскава и сияеща като Джаланопи.
Никой не беше присъствал на раждането, а Кабулаки все още пазеше границата. Джаланопи разпита небрежно жените, сумтейки при всеки отговор, и накрая протегна ръце към детето, което един от младшите му съветници държеше.
— Детето е хубаво, здраво и силно — доволно отбеляза кралят. — Виждате ли как смело издържа на погледа ми? — Той се обърна към Макфарли: — И твоят цар Соломон щеше да нареди да го разсекат на две?
— Той щеше само да заплаши с това — отвърна Макфарли. — Има разлика.
— Какво е решението ти, кралю? — обади се старшият съветник, като видя, че Джаланопи няма какво повече да пита.
— И хватката му е здрава — продължаваше Джаланопи, подавайки пръст на бебето, което го сграбчи. — Един ден това дете ще стане могъщ воин, от името му враговете ще се разтреперват и думата му ще тежи пред неговия крал. Вижте как безстрашно гледа!
— Каква е присъдата, кралю? — настояваше съветникът, който явно държеше Джаланопи да си спазва графика.
Джаланопи погледна двете жени.
— Едната от вас лъже. И лъже, защото знае, че това дете един ден ще стане богат и могъщ воин и че част от неговото богатство и власт ще преминат към неговата майка. Това не бива да се допуска.
— Тогава коя е истинската майка, кралю?
— Не мога да кажа — отговори Джаланопи. — Затова от днес нататък детето ще бъде мой син. То ще живее в моята къща и моите съпруги ще се грижат за него. И тъй като аз съм най-богатият сред тулабетите, детето ще наследи повече земя и добитък, отколкото като наследник на Кабулаки. — Той замълча за миг. — Истинската му майка ще разбере, че в моя дом детето ще бъде по-добре, отколкото в нейния, и майчиното є сърце ще се примири. Лъжливата майка няма да спечели нищо от лъжите си. Такава е моята присъда.
Двете жени се оттеглиха, без да изразят някакви чувства, и Джаланопи продължи с разглеждането на следващия случай, който се отнасяше до съвместното владение на някакъв домашен добитък. Щом се разпореди и с него, той властно махна с ръка, което означаваше, че за този ден разглеждането на делата е приключило, и когато селяните се разпръснаха, се приближи към Макфарли.
— Какво би казал цар Соломон за това?
— Би казал, че си лишил истинските родители от детето им — отговори без колебание Макфарли.
Устните на Джаланопи се разтвориха в нещо, което при тулабетите минаваше за усмивка.
— Детето ще бъде върнато на истинските си родители още преди големите дъждове.
— Как можеш да си сигурен? Ти вече призна, че не знаеш коя е истинската му майка.
— Нашето общество обича децата, човеко Андрю — отговори Джаланопи. — Когато Кабулаки се върне у дома и разбере, че лъжите на една от жените му са го лишили от сина, ще реши коя е истинската майка и тогава ще върнем детето у дома.
— Искаш да кажеш, че ще изкопчи истината с бой? — с погнуса попита Макфарли.
— Не си ли заслужава боя лъжа като тази?
— Тогава защо не му спести този труд и не го направи ти самият?
— Един крал не може да си цапа ръцете по този начин — отговори Джаланопи и добави: — Освен това аз не съм потърпевша страна.
Тулабетът тъкмо се канеше да свали короната от пера, когато през ниската кафява трева към него се приближи главният му съветник.
— Да?
— Канфоритите искат аудиенция, кралю.
— Пак ли?
— Да, кралю.
— Гладен съм. Кажи им, че ще ги приема, след като се нахраня.
— Да, кралю.
Джаланопи се обърна към Макфарли:
— Ще ми правиш ли компания, човеко Андрю?
— За мене е чест.
Двамата се отправиха към дома на Джаланопи, където една от съпругите му беше приготвила гозба от някакви още шаващи дребни създания, залети със сос от сърцевината на местни плодове и цветя. Макфарли хвърли един поглед към Джаланопи, който натопи езика си в яденето и остави животинките да пропълзят по него, и отмести очи точно преди сътрапезникът му да си прибере езика.
— Сигурно не си гладен — предположи Джаланопи.
Макфарли долови в съскането му презрение, а по потрепването на ноздрите усети, че домакинът му се забавлява. Не беше съвсем сигурен, но допускаше, че е така.
— Може би по-късно ще хапна.