Той сравни със земята следващите девет села и опожари всички посеви по пътя си, подмина още две села и накрая стигна до границата с фани, оставяйки след себе си само развалини.
После премина с отряда си през самото сърце на земята на фаните, защото не искаше някой ден да воюва и с тях. Не убиха никого, не опустошиха жилищата и нивите, убиваха само животните, които им бяха нужни за храна… Но хората бяха непобедима сила и когато три седмици по-късно се върна в земята на тулабетите, Фуентес беше сигурен, че онези фани, които тайно крояха планове за въстание, вече са надникнали в бъдещето и то никак не им е харесало.
Джаланопи го чакаше, вбесен от клането и опустошаването на двадесет и четирите тулабетски села. Съгледвачите на Фуентес му донесоха, че тулабетът е зад гърба му, и той, пускайки в ход изкуството да се промъква незабелязан през гъсталака, заедно с отряда си сякаш се изпари, за да се появи на тридесетина мили зад гърба на Джаланопи. Там изчака да го забележат и започна да се оттегля на зигзаг през хълмистата местност на запад, като се стараеше да не се отдалечава на повече от четиридесет мили от тулабетите, и в същото време да не ги допуска по-близо от десет мили до себе си.
Тази игра на котка и мишка продължи близо месец и в това време Фуентес увличаше преследвачите си все по-близо до главните си сили. Той знаеше, че човешките оръжия са най-ефикасни в откритото равно поле, ето защо постепенно отвеждаше Джаланопи към равнината Баски — обширна савана, около триста мили дълга и петдесет широка. Тулабетът го преследва до самата равнина и спря в началото є — нямаше никакво желание да излага армията си под обстрела на вражеските оръжия, които превъзхождаха неговите.
Фуентес изпробва всевъзможни отвличащи вниманието маневри, но всичко беше напразно. Джаланопи нямаше нищо против партизанската война, ала не беше глупак и разбираше, че хората са имали предостатъчно време да подсилят армията си и да подобрят въоръжението си.
Фуентес дори се опита да използва малка уловка — закара стадо диви синьо-златни на половин миля от главния лагер на Джаланопи и устрои засада на оттеглящите се тулабетски войски. Кралят обаче откри измамата и остана на позициите си. Тогава Фуентес се замисли дали да не изпрати кавалерията си в открит бой с надеждата, че Джаланопи ще заподозре и тук някаква хитрост. Но колкото и добре да беше въоръжен отрядът му, той не би могъл да иска от своите хора да се изправят лице в лице срещу девет хиляди добре окопани тулабети.
И така, тази патова ситуация продължи дотогава, докато едно съобщение по радиото от Атина не промени напълно положението.
Фуентес се приближи до въздушното легло, което се люлееше плавно на около метър от пода на болничната стая и се запита кое е това, което поддър-
жа все още искрицата живот у жената в леглото — може би нейната неукротима воля?
Вайълит Гарднър лежеше по гръб, свързана към половин дузина монитори. Тръбички и помпички непрекъснато вливаха прясна кръв във вените є, различни апарати отразяваха състоянието на сърцето и дробовете, на панкреаса и черния дроб. Медицинските принадлежности и приспособления около леглото бяха толкова много, че самата пациентка изглеждаше едва ли не случайно попаднала там.
— Дойдох веднага, щом ми казаха — меко изрече Фуентес.
— Рано или късно това трябваше да се случи — промълви немощно Вайълит. — И най-добрата машина може да работи до време с калпаво гориво, а моето тяло никога не е било от най-качествените машини, дори и в по-добри времена.
— Нищо ли не може да се направи?
— В продължение на тридесет години се прави всичко възможно — мрачно изрече тя. — Запасът от чудеса вече е изчерпан.
— А ако ви прехвърлят на Делурос?
— Това е моят свят. Предпочитам да умра тук.
— Казаха ли ви вече… тоест…
— Два дни, може би три — отговори тя. — Дори и да са повече, аз няма да разбера. Ще бъда упоена, за да не чувствам болката.
— Съжалявам — каза Фуентес. — Жалко, че нищо не мога да направя.
— Можете — промълви Вайълит.
— Какво е то? — изведнъж застана нащрек Фуентес.
— Ако трябва да умра — а то е неизбежно — искам да съм сигурна, че Рокгардън веднъж завинаги е свободен за колонизация. Тази планета може да бъде център на човешката търговия и култура в Спиралния ръкав. Това е моят блян. Сега вие сте този, който ще трябва да направи следващата стъпка, за да го превърнем в реалност.
— Няма да изгубим войната, мадам Гарднър — увери я той.