— Това не е достатъчно — заяви тя по начин, който му напомни за някогашната неукротима Вайълит Гарднър. — Искам, преди да умра, да съм сигурна, че войната вече е спечелена.
Тя се отпусна омаломощена от усилието, едва поемайки си дъх.
— За два дни… — със съмнение поклати глава Фуентес.
— И още нещо… — с едва доловим шепот промълви тя.
— Какво е то?
— Ако Джаланопи капитулира, толкова по-добре… Но ако се наложи да умре, искам да бъде погребан редом с мене.
— Той е ваш враг.
— Ние ще трябва да живеем със змиите. Трябва да възтържествуваме над тях, но също и да бъдем великодушни в победата си. Погребете ни един до друг. Те ще разберат този жест — двама водачи, които се уважаваха.
— Ще се постарая — обеща Фуентес, докато влязлата сестра отчиташе показанията на апаратите и сменяше някои от лекарствата, които бавно се вливаха в тялото на Вайълит.
— Благодаря… — промълви тя и изгуби съзнание.
Фуентес остана при нея още няколко минути, после нареди на шофьора си да го закара до аеродрума, откъдето замина за лагера с малък военен самолет. През целия път той си блъскаше главата над непосилната задача как да изпълни обещанието си пред Вайълит Гарднър. Патовата ситуация продължаваше вече месец. В крайна сметка по-доброто въоръжение на хората щеше да си каже думата, но дотогава предстоеше изнурително чакане. Той нямаше нищо против да изтреби цялата войска на Джаланопи с една интензивна бомбардировка, но силите на тулабетите бяха разпръснати, а и местността не създаваше добри условия за подобна операция. Той щеше да унищожи двеста хиляди дървета, да сравни със земята тридесет или четиридесет хълма и да замърси водите на Каримона, преди да избие и половината воини на Джаланопи, пък и не разполагаше дори с една десета от необходимите муниции, а през това време Вайълит Гарднър щеше да бъде мъртва.
Самолетът се приземи и Фуентес се запъти направо към палатката си. Прекара часове в безплодни размишления над проблема за стратегията, която би му позволила да унищожи една армия, устоявала му в продължение на половин година, само за някакви си два дни. Накрая повика най-доверените си съветници, постави им въпроса и отхвърли куп недообмислени предложения.
След три часа бурни дебати се стигна до единодушното заключение, че задачата е непосилна, дори и да се пренебрегне напълно факторът безопасност. При това Вайълит Гарднър, даже и да не беше издъхнала все още, сигурно вече е в кома. Каква разлика можеше да има за нея дали битката ще бъде спечелена след два дни, след две седмици или след два месеца?
— Аз є дадох дума — отсече Фуентес и приключи въпроса.
Помощниците му един по един си тръгнаха, а той, подчинявайки се на интуицията си, прати да повикат Бандакона, някогашния му водач, който сега беше негов личен ординарец. Само след минута тулабетът се появи и човекът с жест го покани да седне.
Бандакона се интересуваше от политика още по-малко и от самия Фуентес. Той беше прекарал целия си живот в гъсталака и не се измъчваше от чувство за дълг нито към собствената си раса, нито към расата, която сега му даваше работа и го закриляше. Всичко, което искаше, беше войната по-скоро да свърши — не поради някакви хуманни подбуди, а просто за да може заедно с Фуентес да се върне към лова.
— Бандакона — започна човекът, като си наля пълна чаша, но не предложи на тулабета питие, тъй като неговата обмяна на веществата не допускаше употребата на алкохол, — имам нужда от твоя съвет.
— Ти искаш, аз дава.
— Знаеш, че армията на Джаланопи се е окопала на четиридесет мили северно от нас.
— Да — Бандакона кимна с глава и посочи на север. — В гора.
— Близо месец вече се опитвам да ги подмамя да излязат в равнините Баски, но без никакъв успех. Сега е абсолютно наложително да влезем в бой с тях в близките два дни. Как да накарам армията на Джаланопи да се изправи срещу моята?
Бандакона, чиито познания по земен език бяха твърде ограничени, гледаше с неразбиране Фуентес, който се принуди да преведе въпроса си на тулабетски.
— Не можеш да примамиш армията му вън от гората — отговори Бандакона на родния си език, — защото той знае, че имаш повече хора и по-добри оръжия. Ще трябва ти да идеш при него.
— Ние не можем да го открием в тази гора, та камо ли да се бием с него — поклати глава Фуентес. — Хората ми могат по погрешка да се изпозастрелят един друг.
— Не — възрази Бандакона. — Ти не ме разбираш.
— Тогава бъди така добър да ми обясниш.
— Казах, че ще трябва ти да идеш при него.
— Нали току-що ти обясних защо не можем да го направим!
— Казах „ти“ — повтори Бандакона, — а не „вие“!