— Която ще тръгне заедно с вас.
— Да, но ако съм чак дотам примитивен, аз няма да го знам — възрази Уилкок. — Ако нямам никаква представа от медицина и хигиена…
— Тогава щяхте да сте дотам примитивен, че да не сте в състояние да построите тази крепост — отсече Елъри и се изправи. — Не, трябва да е била друга раса — такава, за която нищо не знаем.
— Може да е била местна — не от змии, някаква друга, която да е измряла — предположи Уилкок.
Елъри се изсмя.
— И не е оставила след себе си никаква следа по цялата планета — само тази крепост?
— Не можете да сте сигурен в това, докато не разкопаете цялата планета — упорстваше Уилкок.
— Радвам се, че проявявате такъв интерес към нашата работа, Ричард, но не е ли по-добре да оставите предположенията и хипотезите на специалистите?
— Не исках да ви дразня — оправда се Уилкок. — Просто е много трудно ден след ден да гледаш какво се разкопава и да не проявиш любопитство.
— Не се дразня, но наистина трябва да се връщам на обекта. По-късно ще поговорим.
Той си тръгна, оставяйки Уилкок да си блъска главата върху проблема за Крепостта. През това време Тбона и Мбани, двамата слуги рако, наети няколко седмици преди това, прибираха масата след закуската. Няколко минути Уилкок безучастно наблюдава как двамата отнасят чиниите и подносите в кухнята, почистват масата, метат и мият пода на верандата.
Той все още не беше излязъл от унеса си, когато към него тихо се приближи Тбона.
— Човеко Ричард — обади се той на диалекта на рако.
— Какво има? — сепна се Уилкок.
— Искаш ли чая си сега?
— А, да. Благодаря, Тбона.
Тбона изчезна в кухнята и само след минута се появи с поднос, на който бяха красиво наредени чашка с чинийка, миниатюрна каничка със сметана и голяма кана силен чай.
— Днес няма ли да ходиш да копаеш? — попита прислужникът.
— Защо, ще отида малко по-късно — отговори Уилкок.
— Двамата ми братя се наеха на работа вчера.
— Радвам се да го чуя.
— Да — продължи Тбона. — Те ще живеят при мене на другия край на долината. Не ги бях виждал много време. Хубаво е, че пак сме заедно.
— Сигурен съм, че ще се чувстваш много добре — Уилкок си наля чаша чай.
— Аз се чувствам добре, защото ми харесва да работя в къщата. — Прислужникът замълча за миг. — Само че те не са много добре.
— Ако чуя, че някой търси прислужници, веднага ще ги препоръчам — обеща Уилкок, като добави сметана и разбърка чая.
— Не, не — спря го Тбона. — На тях не им харесва да работят като прислужници.
— Тогава защо въобще са започнали работа тук, след като не се чувстват добре?
— Те работят там, на оградата — Тбона посочи с ръка към отдалечения край на долината, — но искат да работят на Крепостта Каримон.
— Така ли я наричате — Крепостта Каримон?
— Винаги сме я наричали така — отговори Тбона.
— Искаш да кажеш, откакто професор Елъри я откри?
— Не, винаги.
— Чакай малко. — Уилкок остави чашата и се вгледа в Тбона. — Да не искаш да ми кажеш, че сте знаели за крепостта още преди да дойда тук?
— Да, човеко Ричард — отговори Тбона. — И винаги сме я наричали Крепостта Каримон. Също като баща ми и неговия баща…
— Ти каза ли го това на професор Елъри?
— Не.
— Защо?
— Хората, които работят на разкопките, не разговарят с рако, освен когато дават заповеди. — Той замълча и разтегна устни в усмивка. — Затова ми харесва да ти бъда прислужник. Ти си по-добър от другите.
Уилкок се намръщи.
— Доведи ми за малко Мбани, ако обичаш. Искам да говоря с него.
— Нещо лошо ли сме направили, човеко Ричард?
— Не.
Тбона влезе в къщата и се появи след миг, следван от Мбани.
— Мбани — обърна се към него Уилкок, — какво знаеш за Крепостта Каримон?
— Нищо, човеко Ричард.
— Чувал ли си преди за нея?
— Всички са чували — отговори Мбани. — Само че не знам нищо за нея.
— От колко време е тук?
И двамата свиха рамене.
— Открай време — каза най-накрая Тбона.
— Кой е живял в нея?
— Велики крале — заяви Мбани с непоклатима увереност.
— На рако ли?
Двамата отново свиха рамене.
— Змии ли са били?
— Да, велики крале на змиите — каза Мбани.
— Какво е станало с тях?
— Не разбирам.
— Кралете, които са живели в Крепостта Каримон. Къде са те сега?
— Мъртви са, човеко Ричард.
— А потомците им?
— Какво е това потомци?
— Какво е станало със синовете и внуците им? — поправи се Уилкок.
— Те са умрели преди повече дъждове, отколкото можеш да преброиш, човеко Ричард — отговори Тбона.
— От какво са умрели?
— Кой може да каже? Беснозъби, нощни убийци, болести, глад, война… От какво умира всеки един от нас?