Пака обаче знаеше докъде може да се разпростира, преди да му се наложи да направи нов жест към тулабетите. Когато му дойде времето, той обяви амнистия за Мозес Селабали и го покани публично да се присъедини към правителството. Предложи му всяка предпочитана от него длъжност с изключение единствено на Министерството на отбраната и на губернаторския стол. Селабали разбираше, че ще бъде по-полезен на народа си, ако сключи мир с Пака и приеме ръководна длъжност, вместо да продължава безсмислената си опозиция от светлинни години разстояние. Той се съгласи и прие поста министър на социалните грижи. Пака му позволи да отклони точно толкова пари от фондовете, които щяха да отидат при фаните, колкото да не угасне съвсем надеждата у тулабетите.
Що се отнася до хората, те продължаваха да емигрират, макар и вече не толкова масово, защото Джон Блейк при всеки удобен случай декларираше вярата си в честността на правителството на Пака и готовността си да остане до края на живота си на Каримон. И понеже беше не по-малко изкусен политик от Пака, а и беше заложил на сигурна карта, хората му лесно се съгласяваха да поставят избрани каримонски специалисти на високи длъжности.
— Ако не го направим ние — обясняваше той на тълпата от сътрудници, — рано или късно Томас Пака ще се принуди да ни го наложи. Той балансира по твърде тесен въжен мост и ако отстъпи пред някое искане, съплеменниците му веднага ще си направят извода, че по същия начин може да остъпи и пред всички останали.
Година по-късно каримонците вече заемаха някои от по-малко отговорните ръководни постове в рудодобивната промишленост, в производствения сектор, във фермите и дори в туристическата и ловната индустрия. Бяха построени нови училища и за пръв път се появи оптимизъм, че управлението на Томас Пака може да превърне Каримон в онази планета, за която мечтаеха жителите є.
Това беше един от малкото случаи, в които Джон Блейк недооцени политическия климат на планетата — защото заедно с проблемите по трудовата заетост и образованието, съпътстващи хода на реформата, каримонците още веднъж се обърнаха към най-болезнения проблем: земята.
Томас Пака седеше самотен, изоставен от всички в огромния си кабинет. Беше наредил на компютъра да затъмни прозорците, тъй като нямаше ни-
какво желание да вижда кордоните и протестиращите по алеята на Парка на независимостта.
Предната седмица беше заповядал на армията да ги разпръсне, но след като шестима фани бяха убити, отмени нареждането и позволи на демонстрантите да се събират, стига да не предприемат никакви насилствени действия.
Върху широкото му хромирано писалище лежеше разпечатката на данните от проучването, поръчано лично от него. Ставаше ясно, че се ползва с одобрението на дванадесет процента от тулабетите, осемнадесет процента от рахо и едва тридесет процента от собствените си съплеменници. Механизъм за провеждане на повторни избори не съществуваше, но Мозес Селабали, който десет месеца преди това си беше подал оставката като втори губернатор и отново беше избран за депутат, предложи поправка в конституцията, която би позволила повторните избори.
И всичко заради тази проклета земя!
Действието на старата конституция беше изтекло предния месец, а гласуването за удължаване на срока є завърши с пълно поражение на привържениците є — нито един каримонец не даде гласа си за нея — и сега Джон Блейк и събратята му бяха изгубили властта си. Вече не съществуваше никаква официална пречка за единодушно приемане на закона за поземлената реформа.
Как би могъл губернаторът да се обърне към народа си и да му каже, че ще унищожат земята, че разделят ли я веднъж на милиард жалки парчета, вече никога не ще могат да я съединят отново и че само две десетилетия след подобно преразпределение гладът ще бъде най-големият им проблем? Още преди да е изложил докрай мнението си, щеше да бъде обвинен в измяна.
Искаше му се да има някой, с когото би могъл да поговори. Съпругата му или старият му приятел Мордекай Киихана. Съпругата му обаче беше мъртва още от времето на войната, а Киихана беше свален от власт и екзекутиран преди седем-осем години.
Джон Блейк? Той щеше да го изслуша, може би дори да прояви съчувствие, но не би могъл да го посъветва нищо. Най-многото да му напомни за сделката, която бяха сключили преди много години — а Пака нямаше нужда от напомняне. Той се нуждаеше от някого, който да му каже как да спази условията на договора, без да изгуби длъжността си.