«За Софи Оксанен се говори, че тя е най-хубавото нещо, случило се на финландската литература през последните десетилетия — аз твърдя, че без колебание можем да махнем думата «финландска» и истината ще остане непроменена.»
В-к Хелсингборгс Дагблад, Швеция
За Софи Оксанен не просто се говори — през последните години едва трийсетгодишната финландска писателка се превърна в икона на съвременната северна литература, смайвайки както именити литератори, така и журналисти по целия свят. Романът «Чистка» (2008), който с горда добронамереност бива наричан «прахосмукачка за награди», отдавна е разбил границите на този жанр и се подвизава по световните сцени и екрани най-напред под формата на пиеса, неговата първоначална версия, сетне опера, а от края на август 2012 г. под режисурата на Анти Йокинен жъне вече задължителните за заглавието успехи както в кината, така и в рецензиите на филмовите критици, като бе избран да представя Финландия в борбата за награда «Оскар». Никак не е случайно, че настоящият сюжет излиза на бял свят именно като пиеса — поставена още същата година (2007) във Финландия и единствената засега от тази страна, играна на професионална сцена в Ню Йорк. Изучавалата драматургия авторка отначало не вижда друг начин да даде израз на темите, които напират в съзнанието й. Тъй като театърът е колективно пространство, действащите на сцената лица съумяват по най-внушителния начин да предадат онези срам, страх и натрапчиви, сконфузни до болка погледи, от които треперят страниците на творбата и които читателят не бива да изживява сам. Сега «Чистка» се играе на 12 европейски сцени, но факт е, че драмата като жанр предполага определен подход към проблематиката и силно ограничено пространство, неспособно да помести натрупаните факти от документален характер.
А те действително са много, но всичко по реда си. Родена през 1977 г. в Ювяскюля, Финландия, в семейството на финландец и естонска имигрантка, отгледана и формирала своята идентичност на границата между Изтока и Запада, Софи отрано се сблъсква с бруталната действителност от двете страни на Желязната завеса. Тревогите при пътуванията из естонската провинция, контрабандата, цензурата, хорските предразсъдъци, преследването на имигрантите във Финландия от съветските власти, пропагандата и забраните, които не убягват на детското съзнание, невинаги способно да ги осмисли, се превръщат в богат и плодотворен материал за вече четири успешни романа. Оксанен дебютира с «Кравите на Сталин» (2003), който с прясно отпечатания си превод в момента екзалтира цяла Германия. Пише го по съвет на нейна преподавателка, с цел да се помири с терзанията от миналото — функция, присъща на финландската литература още от времето на войните през миналия век. Превръщайки тялото на главната героиня в държавна граница, авторката нищи травмите на жертвите на хранителни разстройства и проблемната идентичност на наследничките на естонските бежанки в родината си, чиито майки биват възприемани като рускини и леки жени. Вторият роман, «Бейби Джейн» (2005, повлиян от психологическия трилър на Робърт Олдрич «Какво се случи с Бейби Джейн?» от 1962 г.) защитава позициите на страдащите от паническо разстройство и различните в обществото — независимо дали поради сексуалната си ориентация или душевното си състояние — в Хелзинки от 90–те години. «Когато изчезнаха гълъбите» (2012) от своя страна разкрива света на КГБ чрез агент, който създава своя действителност, преправяйки снимки, без да се съобразява с несъответствията с историческата действителност. За първи път главният герой е мъж, но образът отново е повлиян от реална личност и цели да изобличи безликите оръдия на съветската пропаганда. Романът е отпечатан в тираж, нечуван за първо издание на книга в цялата история на скандинавската литература, а през март тази година Оксанен бе удостоена и с наградата на Шведската академия, присъждана специално за литература от Скандинавския север. Може би многобройните признания въпреки все още младата възраст на писателката са резултат от непоклатимото й убеждение, че една книга може да промени света, може би пък обещаващият талант на съвременната финландска литература печели читатели и критици с безусловната си откровеност, тъй необходима, за да се даде гласност на неудобни теми.
И все пак книгите на Софи Оксанен не са за мазохисти! И най-жестоките сцени тя описва с невероятен… лиризъм, прибягвайки до лоното на природата като източник на символи, защита, утеха, домашен уют и най-вече сила — природата, от която душата на северния човек е неделима част, а характерът му се е изграждал в суровите условия на околната среда от памтивека. Спечелила си слава на хроникьорка на новата естонска история, Оксанен пише за немите жертви на две окупации — немската и съветската, за универсалните, необвързани с времето, културата или политическия строй престъпления срещу човечеството. По повод току–що издадения си четвърти роман авторката споделя: «В Тампере срещнах възрастна моя читателка, Ела, която ми разказа нещо интересно. Заглавието на романа «Когато изчезнаха гълъбите» препраща към началото на немската окупация в Естония (1941). Войниците от Вермахта изловили гълъбите и ги изяли. На естонците това се струвало особено странно, тъй като те не ядат гълъби. Ела ми каза, че си спомняла нещо подобно от детството си — тя е от Ингрия, карелска бежанка от войната. Вермахтът не очистил Карелия от гълъбите, а от лястовиците. Ядели ги.»