Някой наду клаксона на волгата.
Оксанка се доближи до Зара. Изкачи се по стълбите с усмивка, слънчевата светлина играеше по чистите й бели зъби, протегна ръката с дълъг маникюр за поздрав. Лисицата докосна бузата на Зара. Стъклените очички се втренчиха в нея, тя също ги изгледа. Погледът им й се струваше познат. Замисли се за миг и се сети, че очите на баба й понякога изглеждаха досущ като тях.
— Толкова ми липсваше — прошепна Оксанка. Лепкавият блясък се разля по устните й, изглежда й бе трудно да ги раздели, сякаш при всяко отваряне на устата й се налагаше да ги отлепя.
Вятърът закачи една от къдриците й на устната, тя я отмахна, кичурът бръсна бузата й и там остана червена мазка. Същите драскотини личаха и по врата й. Като удари с пръчка. Оксанка стисна ръката й и Зара усети по кожата си леките бодежи на ноктите.
— Нуждаеш се от фризьор, драга — засмя се тя, разрошвайки косите й. — Нов цвят и хубава подстрижка!
Зара не отвърна.
— Ах, спомних си какви са фризьорките тук. Май че е по-добре да не им даваш да докосват косата ти — засмя се тя отново. — Хайде да пием чай.
Зара въведе Оксанка. Кухнята на комуналката притихна, докато я подминаваха. Подът изскърца — жените се стекоха към кухненската врата, за да ги погледат. Изтърканите пантофи на Зара стържеха по пясъка и люспите от слънчогледови семки на пода, погледите на жените я жилеха по гърба.
Покани Оксанка в стаята си и затвори вратата. В мрачното помещение приятелката й грееше като падаща звезда. Обеците й блещукаха подобно на котешки очи. Зара придърпа ръкавите на домашната си роба върху почервенелите кокалчета на ръцете си.
Бабата не се обърна. Седеше на обичайното си място, загледана през прозореца. Главата й се чернееше на фона на процеждащата се отвън светлина. Изобщо не помръдваше от стола, само се взираше навън, без да продума, ден и нощ. Всички изпитваха някакъв вечен, слаб страх от бабата, дори и бащата на Зара, макар неизменно да бе пиян. После той угасна, а след кончината му Зара и майка й се върнаха да живеят у баба й. Тя никога не бе харесвала Дима, все го наричаше табла*. Оксанка обаче бе свикнала със старицата и отърча да я поздрави, хвана ръката й и заговори благо. Бабата може дори да се е засмяла. Зара се зае да слага масата, а Оксанка зарови в чантата си и подаде на старата кутия шоколадови бонбони, лъскава като самата нея. Зара сложи бързовара в чайника. Оксанка отиде до нея и й подаде найлонова торбичка.
[* Обидна дума в естонския език, отнасяща се за руснаците и съветските граждани. — Б.пр.]
— Тук има всякакви дреболии.
Зара се възпротиви. Торбата изглеждаше тежка.
— Вземи я, де. Или чакай — Оксанка извади една бутилка. — Това е джин. Баба някога пила ли е нещо подобно? Трябва да е непознато изживяване.
Оксанка грабна ракиените чаши от лавицата, напълни ги и отнесе една на бабата. Тя помириса напитката, изкриви лице, после се подсмихна и изля съдържанието в устата си. Зара последва примера й. По гърлото й се разнесе тръпчиво парене.
— С джин се правят напитки като джин с тоник например. Доста такива приготвяме на клиентите ни. Would you like to have something else, Sir? Another gin tonic, Sir? Noch einen?
Оксанка се зае чевръсто да раздава напитки по масата, понесла въображаема табла. Необуздаността й зарази Зара и тя захвана да й дава бакшиши, закима одобрително към поднесената й напитка и се разкикоти от лудориите на Оксанка, точно както едно време.
— Ето че те разсмях — приятелката й седна, задъхана от цялото това кривене. — Доста се смеехме някога, помниш ли?
Зара кимна. Около бързовара в чайника започнаха да се образуват мехурчета. Изчака водата да заври, извади го, взе буркана с чай от полицата, сипа от листенцата в чайника и отнесе чашите на масата. Оксанка можеше и да предупреди за гостуването си. Да бе изпратила поне картичка. Тогава щеше да успее да приготви някаква почерпка, с която да я очарова, пък и можеше да я посрещне в други дрехи, не с домашната роба и старите пантофи.
Оксанка се настани на масата, поставяйки лисицата на облегалката така, че главата й бе положена на рамото й, а останалата част от шала се виеше около страничната подпорка на стола.
— Тези са истински — каза тя и почука с нокът по обеците си. — Истински диаманти. Виждаш ли колко добре се печели на Запад, Зара. А забеляза ли зъбите ми? — на лицето й грейна усмивка.
Едва тогава Зара обърна внимание, че пломбите на предните й зъби вече не се виждаха.