Зара си спомняше онези волги, винаги тъй мощни, хвърчащи в атака без светлини. Сега Оксанка имаше същата. И личен шофьор. И бодигард. И златни обеци с големи диаманти. Бели зъби.
Като деца за малко да ги прегази волга. Бяха ходили на кино, прибираха се и пътят беше пуст. Зара въртеше из джоба си синьо-сива, втвърдена гумичка за триене, чиято марка заедно с връхчето се бе изтрила още преди няколко дни. Тогава ги връхлетя. Чуха бръмченето, но не видяха изникналата иззад ъгъла кола, а после вече бе изчезнала. Отърваха се на косъм. У дома Зара се принуди да изпили нокътя на показалеца си. Беше се счупил от удара в гумичката при преминаването на колата, друг пък се бе извил навън и се бе отделил от плътта. Там бе избила кръв.
В същата комуналка живееше семейство, чиято дъщеря бе прегазена от черна волга. Милиционерите бяха вдигнали ръце, отсичайки, че не можели да направят нищо. Такова било положението. Правителствени коли — какво да ги правиш? На всичкото отгоре ги наругали и ги отпратили.
Зара не смяташе да споделя с майка си, ала тя забеляза обърнатия нокът и кървавия пръст, не повярва на обяснението й — явно бе, че я лъжеше. Щом Зара й каза, че ги е ударила черна волга, майка й я плесна. После поиска да знае дали са ги видели, онези в колата.
— Не вярвам. Движеха се толкова бързо.
— Не спряха ли?
— Не, разбира се.
— Никога, никога, никога не доближавайте подобна кола. Видите ли такава, бягайте. Независимо накъде. Хуквайте към дома на мига.
Зара остана поразена. Толкова много думи от устата на майка й наведнъж. Не се случваше често. Не й пукаше кой знае колко за плесницата, ала този блясък в очите на майка й. Беше силен. На лицето й бе изписано явно изражение, а дотогава на него не личеше нищо.
Онази нощ майка й прекара будна на кухненската маса, втренчена в пространството пред себе си. Оттогава всяка вечер надзърташе измежду завесите, сякаш очакваше да види черната волга пред къщата, дебнеща, тихо забръмчала на мястото си. По-късно се случваше да се събуди нощем, наглеждаше преструващата се на заспала Зара и отиваше до прозореца, надничаше навън, връщаше се в леглото, лягаше като вцепенена и оставаше така, докато заспи, ако изобщо успееше. Понякога се застояваше зад завесата и се взираше навън чак до сутринта.
Веднъж Зара се вдигна от постелята и застана зад майка си, дръпна подгъва на бархетната й нощница.
— Никой няма да дойде.
Майка й не отговори, само откачи ръката й от плата.
— Мамо, Ленин ни пази, няма за какво да се тревожим.
Тя продължаваше да мълчи. Извърна се и дълго се взира в нея, а и малко встрани, такъв навик имаше. Сякаш зад гърба на момичето стоеше втора Зара и майка й бе насочила погледа си тъкмо към нея. Мракът се влачеше, часовникът тиктакаше, ходилата им се бяха нагодили към захабения дъсчен под, впити във вдлъбнатините му, кожата се бе слепила с тях, отделяйки се чак когато майка й я вдигна, за да я отнесе обратно под одеялото. Не обелиха и дума.
Зара бе чувала истории и за Берия. И за черни коли, тръгнали да търсят млади момичета. Кръстосвали улиците нощем и ги следвали, докато най-сетне не спирали до тях. После никой не чувал нищо за момичетата. Черната правителствена кола винаги си оставаше черна правителствена кола.
А сега Оксанка — филмова звезда някъде отдалеч — бе слязла от черна волга, бе помахала на Зара с дълги, здрави, червени нокти, бе одраскала въздуха и се бе усмихнала широко и милостиво като някоя особа със синя кръв, слязла от презокеански лайнер.
— Твоя ли е волгата? — попита Зара.
— Моята кола е в Германия — засмя се Оксанка.
— Значи си имаш собствена?
— Разбира се! На Запад всички имат коли.
Оксанка кръстоса крака грациозно. Зара прибра своите под стола. Бархетната подплата на пантофите й беше влажна както винаги, същите бяха и пантофите на Оксанка с цвят на розова попивателна хартия някога, когато ги носеше, съвсем същите, както когато седяха на същата тази маса и попълваха ученическите си журнали с пръсти, покрити с мастилени петна.
— Колите не ме вълнуват — отбеляза Зара.
— Та с тях можеш да отидеш, където си пожелаеш! Представи си само!
Зара си мислеше как майка й скоро щеше да се прибере и да види пред дома им черна волга.
Бабата не бе забелязала колата, понеже си седеше на мястото, а прозорецът й не гледаше към улицата. Тя изобщо не се интересуваше от живота там, за разлика от бабушките, насядали покрай стената. На нея й стигаше небето.
Зара съпроводи Оксанка обратно до волгата и тя й каза, че покривът на родителите й вече не течал. Била го поправила.