Зара се облече и влезе в кухнята. Изглеждаше още по-млада в бархетната нощница.
— Само не мога да разбера как така говориш естонски, момиче.
— Какво странно има в това?
— Не си тукашна. Изобщо не си от Естония.
— Така е. От Владивосток съм.
— А сега си тук.
— Да.
— Любопитно наистина.
— Така ли?
— Ами че да. Та стар човек като мен няма откъде да знае, че във Владивосток са отворили училища с преподаване на естонски. Колко са се променили времената.
Зара се усети, че отново потриваше уши. Отпусна ръце в скута си, сетне ги вдигна на масата до паницата с домати. Най-големият беше колкото два юмрука, най-малкият — колкото супена лъжица, всичките напращели, презрели, от цепнатинките по тях бе избил сок. Поведението на Алийде бе изменчиво, Зара не можеше да отгатне накъде щяха да я отведат думите и действията й. Алийде приседна, стана, изми си ръцете, седна, разшета се, изми ръцете си в същата вода, подсуши ги, нагледа бурканите и тефтера с рецепти, ряза и розови домати, изми ръце — неспирната й суетня не оставяше възможност за тълкуване. Сега всяка изречена дума звучеше като половинчато обвинение, а докато слагаше масата, всяко издрънчаване на нож, всяко изчаткване на чиния отекваше насмешливо. И всяко от тях стряскаше Зара. Налагаше се да обмисля думите си, да се държи като порядъчно момиче, достойно за доверие.
— Мъжът ми ме научи.
— Мъжът ти?
— Да. Той е естонец.
— Охо!
— От Талин е.
— И сега искаш да отидеш там? Та този твой мъж със сигурност да те открие?
— Не!
— Че защо тогава?
— Трябва да се махна оттук.
— Ама разбира се, че ще влезеш в Русия. През Валга. Или Нарва.
— Не мога да отида там! Трябва да стигна до Талин. През границата. Паспортът е у мъжа ми.
Алийде се наведе към бурканчето с лекарство за сърцето, лъхна я миризма на чесън, лапна лъжичка от гъстия мед и върна лекарството в хладилника. Трябваше да направи още от него, може би малко по-силно, да добави повечко чесън, толкова слаба се чувстваше. Ножицата, с която режеше на ситно стръкчета лук върху картофите, тежеше в ръката й, зъбите й не смогваха с хляба. Погледът на момичето я гнетеше. Алийде си взе кисела краставичка, отряза края й, разцепи я и се хвана да тъпче резенчетата в устата си. Сокът смаза гърлото й и гласът заизлиза по-свободен и овладян.
— Мъжът ти явно е забележителен човек.
— Такъв е.
— Та аз досега не съм чувала за естонец, дето би си взел жена от Владивосток, пък да я научи и на естонски. Ама че се е променил този свят!
— Паша е естонски руснак.
— Паша? О, чак такъв. Но не съм чувала и за естонски руснаци, дето биха се вдигнали до Владивосток за жена, че да я научат и на естонски. Така ли стана? Обикновено се случва естонските руснаци да говорят руски, сетне и жените им почват да плюят на руски по същия начин. На всяка дума хвърчат шлюпки от слънчогледови семки.
— Паша е забележителен мъж.
— Ама наистина! Та Зара ще да е доста щастливо момиче! Защо си е взел жена от Владивосток?
— Там имаше работа.
— Работа?
— Работа!
— Защото иначе руснаците идват тук, не обратното. Та значи е ставало въпрос за работа, така ли?
— Паша е забележителен мъж.
— Същински принц! Тъй ми се чини. Дори те е завел на почивка в Канада.
— Всъщност там се опознахме по-добре, в Канада. Бях заминала да работя като сервитьорка, нали вече го споменах, и се натъкнах на познат мъж.
— А после се оженихте и той каза, че вече няма нужда да работиш като сервитьорка.
— Нещо от този род.
— Роман можеш да напишеш от такива прекрасни истории.
— Нали!
— Глезене, пътешествия и коли. Доста момичета биха се задържали при подобен мъж.
Бабиният куфар е в шкафа, а в куфара е ватенката й
1991, Владивосток
Зара скри получените от Оксанка брошури в куфара си, който държеше прибран в гардероба, понеже не знаеше на какво мнение щеше да бъде майка й по въпроса. Баба й не я тревожеше — не би разказала за наговореното от Оксанка. И все пак нямаше как да не спомене за посещението й, понеже жените от комуналката така или иначе щяха да се разклюкарят. Щяха да любопитстват какво й е донесла и би било хубаво да почерпи всяка от тях с по глътка джин. Майка й със сигурност щеше да се зарадва на подаръците, но дали щеше да й се понрави идеята Зара да си намери работа в Германия? Дали би помогнало, ако можеше да й каже колко долари ще изпраща у дома? Ако са страшно много? Утре трябва да попита Оксанка какви суми би посмяла да обещае. Май би било добре да си изясни и някои други неща. Дали би й се удало да спести достатъчно пари за пет години? За да завърши някакво образование. Дали би успяла едновременно да пести и да праща пари вкъщи? Ами ако остане там съвсем за кратко, например половин година, ще спести ли достатъчно за толкова време?