— Охо, трябва да е било вълнуващо.
Зара избърса ъгълчето на устата си. Изгаряше от срам. Тогава постъпи както всеки път, когато изпитваше твърде силен свян: съсредоточи погледа и мислите си върху нещо друго. Алийде, кухнята и тенджерата със свински уши изчезнаха. Зара се втренчи в пръста си. Останалата по него пяна от ъгълчето на устата й изглеждаше като змийска плюнка върху малиново листо. Пенеща цикада. Концентрира се върху тези дребни създанийца, винаги бяха най-подходящи, щом се наложеше да пренесе съзнанието си в друго тяло. Ларвата на пенещата цикада се крие в топче от слюнка, което я защитава от врагове и изсъхване. Къде бе чувала това? В училище? Спомни си успокояващото шумолене на учебника. Миризмата на хартия и лепило. За миг се заслуша в шумтенето в главата си, насочи мислите си към сухите страници на учебника и се успокои, остави цикадата на мира и допусна радио «Викер» обратно в ушите си, а съзнанието си — в кухнята на Алийде при процепите на пода, мушамата и алуминиевата лъжица. Бурканчето с витамин С в единия ъгъл на масата, безопасните букви и думи на кирилица, дражета, витамин С, цифрите според шрифта ГОСТ, познатото кафяво стъкло. Зара протегна ръка към него и си повтори наум успокоителните руски думи от етикета, щракна капачето, познат звук. Като дете често тайничко изпиваше цялото бурканче; тръпчивият, яркожълт вкус нахлу в устата й, както и миризмата на аптека. Пулсът й вече се бе нормализирал, когато се обърна към Алийде и се извини за възбудата си с думите, че просто искала да изглежда обикновена и нормална. Нямала намерение да важничи.
Алийде се засмя.
— Момичето не е искало да звучи като крадла.
— Може би.
— Нито пък като съпруга на мафиот.
— Може би.
Ала Алийде нито продължи разговора, нито я попита защо не може да се прибере в Русия или у дома.
Часовникът тиктакаше. Печката бумтеше. Зара усещаше езика си скован. Пукнатините по цимента изглеждаха мъгляви, сякаш през цялото време се движеха, съвсем леко.
— Така значи — заключи Алийде и стана от масата, замахна с мухобойката към лампата, около която се навърташе някое и друго двукрило, и отиде да свари няколко буркана в тенджерата. — Та помогни ми, де. Чорапите с ракия трябва да са свършили работа, във всеки случай нямаш вид на настинала. След малко ще ти потърся шал, че да я покриеш тая твоя глава.
Зара си слага червена кожена пола и се учи на маниери
1991, Берлин
През ключалката проникваше светлина. Зара се събуди на матрак до вратата. От възпаленото й ухо бе избила гной, надушваше я. Затърси пипнешком бутилката бира на пода. Отворът на шишето беше лепкав, а бирата промени усещането в гърлото й по същия начин, направи го сухо, лепкаво и грапаво. Краката й докосваха рамката на вратата. От другата й страна седяха Паша и Лаврентий. Подпухналите, пожълтели от никотина тапети се издуваха в такт със студения дъх на Паша, но в това нямаше нищо обезпокоително. Дали? Зара се ослуша. Гласовете на мъжете се чуваха през тънката стена, изглежда се забавляваха. Бяха ли в достатъчно добро настроение, за да я пуснат да се изкъпе? Разположението на духа им можеше да се обърне в противоположното всеки момент, Зара просто трябваше да даде най-доброто от себе си с клиентите. Скоро щеше да дойде първият. Иначе мъжете нямаше да са на постовете си. Още миг на място, после най-добре да се облича, за да няма за какво да я обвини Паша. Лаврентий никога не недоволстваше, просто действаше, оставяше джафкането на Паша. Зара зачопли дървото на перваза, подаващо се изпод олющената боя. Беше толкова меко, че пръстът й потъваше в него. Дали под дюшека имаше дървен под, или цимент? Бе покрит с балатум, а отдолу? Ако беше от същото дърво, можеше да й измени всеки момент. И Зара щеше да пропадне с него, да изчезне сред развалините, би било прекрасно.
Чуваше ножа на Лаврентий пак да стърже по дървото. Винаги си дялкаше, докато стоеше на пост. Правеше какви ли не предмети, особено средства за упражнение за момичетата.
Зара трябваше вече да става. Не можеше просто да си лежи, макар да й се искаше. Шарените светлини откъм отсрещната къща пръскаха червени отблясъци из стаята. Бръмчаха коли, от време на време някой клаксон прекъсваше бученето им. Толкова много автомобили имаше, при това различни. Пушеше цигара «Принс» — онези, дето ги рекламираха с големи плакати — бе ги зърнала през прозореца на колата на идване. Ръката й бе закопчана с белезници за вратата на автомобила. Паша и Лаврентий бяха надули до дупка стереото. Дотогава не знаеше, че колите могат да се движат толкова бързо. Пръстите на Паша барабаняха по волана всеки път, когато им се налагаше да спрат. Татуираните му пръстени играеха. Според Паша, Зара не била способна да привлече никого на бензиностанцията предишната вечер, макар да имало предостатъчно камиони и мъже. Стоя на банкета на магистралата, облечена в дадената й от него яркочервена кожена пола, половин нощ, ала никой не я пожела. Паша и Лаврентий я наблюдаваха отдалеч, седнали в колата. Изведнъж той дойде, дръпна я за косата, измъкна червилото й и омаза цялото й лице. После я тикна в колата и каза на Лаврентий: