Очите на Зара не попадаха на нищо в къщата, за което да се хване — нито стари фотографии, нито книги с посвещения. Налагаше се да измисли нещо друго.
Снимката чакаше в джоба й.
Щом Алийде отиде да вземе капачки за буркани от килера, Зара реши да действа.
Снимката, която Зара е получила от баба си
1991, Берлин
На снимката две млади момичета стояха едно до друго с лица към фотоапарата, ала не смееха да му се усмихнат. Роклите падаха по бедрата им леко накриво. Подгъвът на едната бе малко по-нагоре от дясната страна, отколкото от лявата. Навярно зад него се криеше гънка. Другото момиче бе по-изправено, имаше висока гръд и тънка талия. Самоуверено бе издало напред единия си крак, обут в черен чорап. Добре се виждаше изящната му линия. На гърдите й се мержелееше някаква значка, четирилистна детелина. Не се различаваше на снимката, но Зара знаеше, че това бе емблемата на Младите селски стопани, баба й бе разказала. Докато гледаше фотографията сега, долови нещо, което преди не разбираше: в лицата на момичетата имаше нещо доста невинно и тази непорочност така струеше от закръглените им бузки, че Зара изпитваше срам. Навярно не я бе забелязала преди, защото и тя самата навремето имаше същото изражение, същата невинност, ала сега, когато я бе изгубила, успяваше да я разпознае в момичетата на снимката. Изражението отпреди запознанството с действителността. Изражението от времето, когато все още имаше бъдеще и всичко бе възможно.
Баба й даде снимката преди това пътуване до Германия. В случай че нещо й се случи. Старите хора винаги може да ги сполети какво ли не, а тогава снимката вече щеше да бъде изхвърлена, преди Зара да успее да се прибере. Зара се опита да разсее тези приказки, ала баба й не отстъпи. Според майка й всичко старо бе боклук за унищожаване, та не пазеше подобни снимки. Зара кимна — познаваше тази страна от характера й — взе фотографията и се грижи за нея добре, дори и тогава, когато на практика бе невъзможно, щеше да си я пази и занапред, макар всичките й останали притежания да бяха изчезнали, а всяко парцалче по тялото й да принадлежеше на Паша, щеше да пази снимката, макар по снагата й вече да нямаше нищо нейно, макар всичките й жизнени функции да зависеха от неговото разрешение, макар да ходеше до тоалетната само ако Паша й позволи и не получаваше дамски превръзки, нито памук, нищо, понеже на Паша така или иначе му излизаше твърде скъпа.
Освен снимката, баба й даде и картичка, на чийто гръб написа адреса на родния си дом, името на селото и къщата. Дъбова къща. В случай че попадне в Естония по време на голямото си пътешествие по света. Самата мисъл смая Зара, ала за баба й бе напълно естествена.