— Германия е точно до Естония! Посети я, сега ти се е паднало, толкова лесно ще отидеш.
Очите на баба й блеснаха, когато Зара й разказа за плана си да замине на работа в Германия. Майка й не се въодушеви, както не се трогваше от каквото и да било друго, но най-вече не харесваше подобни намерения, според нея Западът бе опасно място. Голямата заплата не промени отношението й. Баба й също не обърна внимание на приказките за парите, само настояваше Зара да посети с тях Естония.
— Зара, запомни. Ти не си руско момиче, а естонско. Ще купиш семена от пазара и ще ми ги пратиш! Искам естонски цветя на перваза!
На гърба на снимката се четеше «На Алийде от сестра й». На картичката баба й написа и името Алийде Тру. Дотогава никой не бе споменавал пред Зара нищо за нея.
— Бабо, коя е Алийде Тру?
— Сестра ми. Малката ми сестричка. Или беше. Вече трябва да е мъртва. Та ти можеш да разпиташ за нея. Дали пък някой не я познава.
— Защо никога не си споменавала, че си имаш сестра?
— Алийде се омъжи рано и се изнесе от дома. После избухна войната. Дойдохме тук. Ти обаче трябва да отидеш да видиш къщата. После ще споделиш кой живее там и как изглежда сега. Нали съм ти разказвала каква беше преди.
Когато на заминаване майка й я изпрати до входната врата, Зара остави куфара си на земята и я попита защо никога не й е споменавала за леля си.
Този път майка й отговори.
— Аз нямам леля.
Историите на крадците интересуват само другите крадци
1992, Западна Естония
Когато Алийде отиде до килера, Зара измъкна снимката от джоба си и зачака. Все трябваше да реагира по някакъв начин, да каже нещо, да разкаже нещо, каквото и да е. Все нещо трябваше да се случи, щом види снимката. Сърцето й думкаше. Но след като Алийде се върна в кухнята, а Зара размаха фотографията пред очите й и обясни задъхано, че изпаднала измежду шкафа и стената, ако не и направо от пролуката в тапета, нищо по лицето й не издаде да разпознава двете момичета.
— Какво е това?
— Тук пише: На Алийде от сестра й.
— Аз нямам сестра.
Алийде увеличи радиото. Там тъкмо дочитаха последните думи на отворено писмо от разочарована комунистка и се канеха да преминат към други гледни точки.
— Дай я тук.
Заповедният й тон накара Зара да протегне ръка към Алийде, която побърза да сграбчи снимката.
— Как е името й? — попита Зара.
Алийде наду радиото още повече.
— Как е името й? — повтори тя.
— Какво?
_… Като не можем да дадем на децата си нито мляко, нито бонбони, как от тях ще израснат здрави хора? Да ги научим да ядат само салата от коприва и глухарчета ли? Моля се от все сърце в страната ни…_
— Някога на такива жени викаха народни врагове.
_… да има достатъчно хляб, пък и нещо, което да сложим върху филията…_
— Сестра ви?
— Какво? Тя беше крадла и предателка.
Зара намали радиото.
Алийде не я удостояваше с поглед. Негодуванието се чуваше по дишането й. Ушите й се бяха зачервили.
— Значи лош човек. Колко лош? Какво е направила?
— Открадна жито от колхоза и я хванаха.
— Откраднала е жито?
— Държеше се като обирджийка. Крадеше от народа.
— А защо не е взела нещо по-ценно?
Алийде пак увеличи радиото.
— Не я ли попитахте?
— Какво да я питам?
_… Десетилетия наред в гените ни е бил програмиран робски манталитет, който признава само силата и парите, та затова не бива да се учудваме…_
— Защо е крала жито?
— Вие във Владивосток не знаете ли от какво се прави ракията?
— На мен това ми звучи просто като постъпка на гладуващ.
Алийде усили радиото до дупка.
_… заради мира у дома би трябвало да помолим за защита някоя велика сила. Например Германия. Единствено диктатурата може да сложи край на настоящите политически интриги в Естония и да внесе ред в икономиката…_
— Може би Алийде никога не е изпитвала глад, щом не е крала жито.
Алийде се преструваше, че слуша радио, при това си и тананикаше. Грабна малко чесън за белене. Люспите заваляха по снимката. Под нея имаше вестник: «Вестител Нели». Виждаше се емблемата на заглавната му страница: черен силует на възрастна жена. Зара дръпна щепсела на радиото. Хладилникът загълта тишината, скилидките чесън трополяха по паницата като каменни блокове, щепселът в ръката на Зара гореше.
— Не е ли време момичето да се успокои и да седне?
— Откъде е крала?
— От полето. Ей го, вижда се през прозореца. Защо се интересуваш какви ги е вършила крадлата?
— Та то спада към къщата. Онова поле.