По някаква неведома причина утрото бе необичайно нежно, а люляците — особено омайни. Алийде бе започнала да се чувства пораснала и, пощипвайки бузите си пред огледалото, беше съвсем сигурна, че това лято ще й се случи нещо прекрасно, защо иначе бе намерила люляково цветче с пет венчелистчета. Нямаше как подобно знамение да се окаже погрешно, особено след като най-благоверно го бе изяла.
Когато богомолците най-сетне се разбъбриха пред черквата, момичетата поеха на обичайната си разходка под смърчовете на гробището, папратите бършеха краката им, катеричките припкаха по клоните, а кладенецът проскърцваше от време на време. По-нататък грачеха врани, какво предсказваха те за женихите? Ингел затананика vaak vaak keilest kahest paar saab*, бъдещето грееше от небето, а животът беше хубав. Очакването на предстоящите години играеше в гърдите им, както обичайно се случва с младите момичета.
[* Гра, гра, коя от двете ни ще намери половинката си (ест.). — Б.пр.]
Сестрите тъкмо бяха направили пълна обиколка на гробището, като ту си шушукаха, ту се спираха да побъбрят с познати, когато копринената рокля на Алийде се закачи на завъртулка от желязната ограда и тя се наведе да я освободи. Тогава съзря някакъв мъж край немските гробове, него, до каменния зид, върбите, слънцето и мъха по дувара, ярката светлина, звънкия смях. Мъжът се смееше с някого, наведе се да завърже ботушите си и продължи да говори, извърна лице към другаря си, докато правеше възела, и се изправи тъй елегантно, както се бе и навел. Алийде забрави за роклята и се надигна, още преди да е успяла да откачи ръба й. Звукът на разкъсващата се коприна я събуди и тя освободи тъканта, избърса зрънцата ръжда по ръцете си. Слава богу, скъсаното беше малко. Може би не се забелязваше. Може би мъжът нямаше да забележи. Алийде приглади косите си със скована ръка. Погледни. Прехапа устни, за да се позачервят. Спокойно можеха да се върнат, да минат покрай каменния зид. _Погледни насам._
_Погледни ме._ Мъжът спря да говори, извърна се към тях и в същия този миг Ингел се обърна да види къде се бави Алийде, тогава слънцето озари сплетената й корона и — _не, не! Мен гледай_ — Ингел проточи шия, както често правеше и в този си вид наподобяваше лебед, вдигна брадичка и се спогледаха, тя и мъжът. Алийде веднага разбра, че той никога нямаше да погледне нея — видя го как прекъсна приказката си, как ръката, извадила табакера с цигари от джоба му, спря посред движението, как се запъна на думата си и остана загледан в Ингел, и как капачето на табакерата проблесна като нож в ръката му. Ингел се доближи до нея, съсредоточила поглед в мъжа, кожата на ключиците й лъщеше, от вдлъбнатинката на шията й се надигаше покана. Без да погледне към сестра си, тя сграбчи ръката й и я поведе към зида, където мъжът бе замръзнал на мястото си. Тогава и другарят му съумя да забележи, че той не го беше чул, че ръката, стиснала табакерата, бе спряла на височината, където започват ребрата, точно в този миг съзря и Ингел, повела Алийде за ръка, макар тя на всяка крачка да се опитваше да се съпротивлява, търсеше опора по надгробните камъни, корените, каквото захванеше. Токовете на обувките й затъваха в пръстта отново и отново, ала земята й изменяше, корените я предаваха, смърчовете им правеха път, тревата се хлъзгаше, камъните се изтърколваха пред краката й, в устата й влетя конска муха, ала Алийде нямаше време да я изкашля, понеже Ингел отказваше да спре, трябваше да продължат. Ингел дърпаше ли, дърпаше, а пътеката бе свободна и водеше право към каменния зид. Алийде съзря празното, отделено от времето и мястото изражение на мъжа, усети трескавите стъпки на Ингел и здравата хватка около пръстите си. Пулсът на сестра й биеше по ръката на Алийде, а всички стари, познати лица протичаха покрай лицето на Ингел, тя ги оставяше зад гърба си и те се удряха в лика на търчащата по петите й сестра на мокри, солени парцали, полепваха по бузите й, част от тях прелитаха покрай нея като привидения, вече принадлежащи на миналото, а трапчинката от сутрешния им смях се разпука, отлитайки от Ингел. Когато стигнаха зида, сестрата на Алийде вече й бе чужда, беше станала нова Ингел, някоя, която от сега нататък нямаше да споделя тайните си само с нея, нямаше да ходят заедно в парка, за да пият «Зелтерс», някоя друга. Нова Ингел, която друг щеше да притежава, чиито мисли и смях щяха да принадлежат другиму, на онзи, на когото тя самата бе пожелала да принадлежи. На онзи, чиято кожа Алийде искаше да помирише, чиято телесна топлина й се щеше да се примеси с нейната собствена. На онзи, който трябваше да погледне към нея, да зърне нея и да замръзне на мястото си заради нея, тъкмо заради нея ръката, подала се от джоба със сребърната табакера, трябваше да застине във въздуха. Ала точно Ингел бе отрязана от живота на Алийде с блесналия нож на лъскавата кутийка.