Съседката Айно притича до мястото край зида. Познаваше другаря на мъжа и им представи сестрите. Върбите шумоляха. Той не погледна към Алийде дори и само за поздрав.
Трите естонски лъва на табакерата се смееха, окъпани в слънчева светлина.
Пак тази Ингел. Все Ингел. Ингел винаги бе получавала всичко и занапред щеше да си остане така, понеже Бог никога не спираше да се присмива на Алийде. Не стига, че Ингел помнеше всички дребни хитринки, на които майка им ги бе научила, миеше съдовете във водата от сварените картофи и те лъсваха. Не стига, че Ингел не забравяше съветите както Алийде, след която измитите чинии си оставаха мазни. Не, Ингел умееше всичко и без да я учат. Още от първия път доеше кравите така, че млякото се пенеше до ръба на ведрото, стъпките й по полето караха пшеницата да расте по-добре от които и да било други. И това не стигаше. Ингел трябваше да получи мъжа, когото Алийде бе съзряла първа. Единствения, когото Алийде бе пожелала.
Би било разумно и тя да получи нещичко, нескопосаният й живот да се сдобие поне с мъж, когото тя да е поискала, би било справедливо, поне този път, понеже още от рождението си гледаше как издоеното от Ингел мляко дори не се нуждаеше от прецеждане, понеже Ингел вършеше всичко перфектно, с лекота бе спечелила състезанието по доене на Младите селски стопани. Алийде виждаше как земните закони не засягаха сестра й, как във ведрото й не падаше и един кравешки или човешки косъм, как по челото й никога не избиваха пъпки. Потта на Ингел ухаеше на теменужки, а женските болежки не надуваха тънката й талия. Комари не оставяха следи от ухапано по светлата й кожа, нито гъсеници наяждаха зелето й. Приготвените от нея сладка не се разваляха, нито пък киселото й зеле. Плодовете на нейните ръце винаги бяха благословени, значката на Младите селски стопани блестеше на гърдите й най-ярко от всички, а детелинката й бе защитена от драскотини, докато сестричката й вечно губеше своите значки, карайки майка им отначало да клати глава, а после да се откаже, понеже бе разбрала, че нямаше значение дали клатеше глава пред Алийде, или не.
Не стигаше дори това, че Ингел получи онзи единствен мъж, Ханс, който бе накарал Алийденото сърце да спре, не, и това не бе достатъчно — дивната красота и небесната усмивка на Ингел засияха още по-неземно след срещата с Ханс, още по-ослепително. Дори и в дъждовната нощ озаряваха целия двор на къщата им, изпълваха сестринския хамбар до такава степен, че не оставаше въздух за Алийде, която се събуждаше нощем задъхана и тръгваше да залита към вратата, за да я отвори. И това не стигаше, ами изпитанията й се умножиха, макар да не биваше дори да е възможно, утежняваха се, понеже Ингел не умееше да таи мислите си, а трябваше непрестанно да шушука за Ханс, Ханс това, Ханс онова. Постоянно я караше да го следи, погледите и жестовете му, дали бяха достатъчно любовни, заглеждаше ли други, или очите му виждаха единствено Ингел, как да тълкува тези и тези му думи, какво означаваше подадената й метличина, любов ли, любов само към нея. И да, разбира се, че това означаваше! Ханс търчеше подир миризмата на Ингел като чезнещо от мерак куче.
Хленчът, мъркането и гукането пометоха къщата с такава скорост, че не мина и година и на масата изникна церемониална, червенееща бутилка ракия за предложението. После дойде времето на приготовленията за сватбата и се заеха да угояват раклата с чеиза й като прасе, а Ингел пърхаше около нея, момичетата се кискаха по седенките за пълнене на завивки с пух и танцовите вечеринки. После, естествено, дойде и нова луна, която да донесе здраве и щастие на младата двойка. Сватбата това и сватбата онова, младоженците до църквата и обратно. Хората чакаха, малкото було се вееше, Алийде танцуваше с черните си чорапи и разправяше на всички колко се радвала за сестра си и че най-сетне къщата се сдобила с млад стопанин! Белите ръкавици на Ханс грееха и макар да изтанцува един танц с Алийде, не спря да гледа през нея към Ингел, въртеше глава в зависимост от това, къде трепкаше булото й.
Ханс и Ингел заедно на полето. Ингел, затичала се към него. Ханс, обиращ сламките сено от косата й. Хваща невестата си през кръста и я завърта на двора. Ингел припка към обора, Ханс — след нея, смях, кикот, хихикане. И така дни, седмици, години наред. Ханс захвърля ризата си, ръцете на Ингел политат към кожата му, полива гърба му с вода, пръстите на краката му се гърчат от удоволствие, докато мие косата му. Шепот, шушукане, тихото шумтене на чаршафите нощем. Шумоленето на сламения дюшек и скърцането на желязното легло. Шъткане и кискане. Въздишки. Стонове, сподавени във възглавницата, и скимтене, заглушено с ръка. Горещината на пот, просмукваща се през стената към изтерзаната постеля на Алийде. Сетне тишина, а след малко Ханс отваря прозореца към лятната нощ, обляга се на перваза без риза и пуши папироса, върхът й мъждука в мрака. Алийде я вижда, ако се доближи съвсем до прозореца, вижда и жилестата ръка с дълги пръсти, която я държи и тръска пепелта над лехата карамфили.