Ингел се кикотеше на двора, бе тръгнала за вода от кладенеца. Плитките й бяха разчорлени, бузите — зачервени, беше само по фуста.
В леглото на Алийде я чакаше «Цветчетата на чемериката» от Туглас, а в постелята на Ингел — мъж. Защо всичко бе толкова несправедливо?
Алийде не смогна да провери действието на Крелевата напитка. Трябваше да я сипе в кафето, ала Ингел спря да го пие още на следващата сутрин и хукна навън да повърне. Вече бе успяло да се случи — онова, срещу което бе предназначено шишенцето на старицата. Ингел чакаше дете.
Тътенът на фронта се превръща в аромат на сироп
1939-1944, Западна Естония
Когато през есента на 1939 г. балтийските германци бяха поканени да заминат за Германия, една от приятелките на сестрите от училище и часовете за подготовка за първото причастие дойде да се сбогува и обеща да се върне. Отивала само да посети страната, която никога не била виждала, а после щяла да се прибере и да разкаже каква всъщност е Германия. Помахаха й за довиждане, а през това време Алийде наблюдаваше как ръката на Ханс се уви около кръста на Ингел и скоро я поведе към задната част на обора. Гукането се чуваше чак на двора отпред, Алийде впи зъби в дланта си. Образите на едреещата талия на сестра й и обгърналото я тяло на Ханс я тормозеха непрестанно, ден и нощ, насън и наяве, пречеха й да чува и вижда каквото и да било. Никой от тримата не обърна внимание как по челата на родителите им се появиха угрижени бръчки, които не отшумяваха, а се задълбочаваха, как бащата на сестрите следеше залезите, изучаваше ги всяка вечер от края на полето, захапал лулата си, загледан в хоризонта, затърсил знаци. Проверяваше листата на клена, въздишаше около дървото, вестниците и радиото и винаги се връщаше да послуша птиците.
Детето, Линда, се роди през 1940 г. и главата на Алийде щеше да експлодира. Ханс разнасяше дъщеря си наоколо, в очите на Ингел блещукаше щастие, а в тези на Алийде — сълза, очите на баща им пък потънаха под сбърченото му чело, зае се да складира нафта и да обменя банкнотите си за сребро и злато. Из града се виждаха опашки, за първи път ги имаше и из цялата страна, а захарта изчезна от магазините. Ханс не пламна по Алийде, макар вече на три пъти да й се бе удало да примеси в храната му кръв, веднъж дори количеството за цял месец. Следващия път трябваше да опита с урина. Крелевата Мария бе отбелязала, че понякога се оказвала по-ефективна.
Ханс започна да води тихи, навъсени разговори с баща им. Навярно не искаха да тревожат жените в семейството, та затова не споменаваха за приближаващите се обезпокоителни признаци в тяхно присъствие, пък може и да говореха за тях, ала никоя от сестрите не обръщаше внимание на думите им. Сбърченото чело на бащата не ги смущаваше, понеже бе възрастен, човек от един стар свят, страхуваше се от войната. Децата на Свободна Естония не ги бе грижа за подобни неща. Те не бяха извършили никакви престъпления, какво тогава би могло да ги заплаши. Едва когато съветските взводове се разпростряха из естонската земя, започнаха да се опасяват, че май и тяхното бъдеще бе застрашено. Докато люлееше детето, Ингел прошепна на Алийде, че Ханс започнал да я държи по-здраво, спял до нея, като по цели нощи стискал ръката й, а хватката му не се отпускала дори и насън, което според нея бе необичайно; притискал я така, сякаш се страхувал да не би през нощта да изчезне от обятията му. Алийде изслушваше грижите й, макар всяка сричка да я пронизваше отвътре като кинжал. Същевременно обаче усети и друго: нейната обсесия поотпусна хватката си и на мястото й се появи нещо друго — страх за Ханс.
Никоя от двете жени вече не успяваше да бяга от действителността, докато се разхождаха из полузапустелия град и слушаха оркестъра на Червената армия, засвирил съветски маршове. Ханс не ги придружаваше, защото повече не смееше да се показва по улиците, не искаше и сестрите да ходят там. Първо се премести да спи в малката стаичка зад кухнята, после започна да прекарва и дните си в нея, а накрая отиде в гората и се задържа там.
Скептичен смях се разнасяше от град на град, от село в село. Лозунги като _Борим се за великата кауза на Сталин_ и _Ще ликвидираме неграмотността_ забавляваха хората неимоверно, никой не може да разгласява сериозно подобни неща! Най-голямата смешка бяха жените на офицерите, които се носеха в нощници с ресни из селата, по танцовите забави и улиците, а какво да кажем за червеноармейците, дето белеха варените картофи с нокти, сякаш не умееха да си служат с ножа! Кой би взел на сериозно подобни люде? После обаче започнаха да изчезват хора, а смехът — да нагарча. Анекдотите вече се повтаряха като молитви, когато заколенията и товарите с жени, мъже и деца се превърнаха в обичай. Бащата на Алийде и Ингел бе заловен на главната улица на селото, майка им просто се изгуби и момичетата завариха къщата празна, зареваха като животни. Кучето не спря да очаква господаря си, застана на портата и ви от мъка, докато умря. Никой не смееше да се подаде навън, земята се огъваше под тежестта на скръбта, а всеки изкопан в естонската пръст гроб пропадаше откъм някой ъгъл, предвещавайки още мъртъвци в семейството. Тътенът на бойното поле се носеше из всички кътчета на страната и навсякъде зовяха на помощ Исус, Германия и старите божества.