Алийде и Ингел започнаха да спят в едно легло с топор под възглавницата — скоро щеше да дойде и техният ред. На Алийде й се искаше да се укрие, ала единственото, което успя да скатае, бе велосипедът на сестра си марка «Долар», с картинка на американското знаме. Вместо това Ингел заяви, че естонката не оставяла нито къщата, нито добитъка си, каквото ще да става, ако ще у тях да нахлуят шинели и оръжия, дори цял батальон. Тя нямало да се посвени да им покаже колко е горда естонката. И така, едната сестра будуваше, докато другата спеше, на нощното шкафче бдяха Библията и образът на Исус, а през онези дълги нощи Алийде се взираше ту в червеникавото зарево навън, ту в белеещата се глава на Ингел и се чудеше дали да не избяга сама. Можеше и така да постъпи, ако Ханс не й бе възложил задача, преди да замине: пази Ингел, ти умееш. Нямаше как да предаде доверието му, трябваше да бъде достойна за него. Ето защо се зае да следи новините от Финландия със зорки очи и наострени уши, както Ханс някога. Ингел пък се въздържаше от четенето на вестници, уповаваше се в молитвите и стиховете на Юхан Лийв: Isamaa! Sinuga ölen önnetu mu, önnetum ilma sinuta!*
[* Родино! С теб съм нещастен, но по-нещастен съм без теб! (ест.). — Б.пр.]
— Ами ако заминем, докато още можем — предложи Алийде предпазливо.
— Къде? Линда е твърде малка.
— Не съм особено сигурна за Финландия, според Ханс Швеция със сигурност е по-добрият вариант.
— Ти откъде знаеш какво мисли той?
— Би могъл да дойде по-късно.
— Няма да ходя никъде. Скоро ще задухат нови ветрове, Западът ще се притече на помощ. Все ще издържим дотогава. Толкова слаба е вярата ти, Лийде.
Ингел беше права. Издържаха, страната устоя и свободата дойде. Германците настъпиха с марш, прокудиха от небето пушека от подпалените къщи, проясниха го до предишната му синева, земята почерня, облаците побеляха. Ханс вече можеше да се прибере у дома, но щом кошмарът им се свърши, започна нов. Комунистите пребледняха, и тъй като всякакъв друг транспорт бе спрян, хукнаха да бягат пешком, ала Ханс впрегна коня и най-самодоволно отиде да си вземе знамето на Младите селски стопани, купата от състезанието за сеячи, счетоводството и други книжа, които се бе наложило да отнесе в града, след като червените забраниха организацията. Завърна се с широка, блажена усмивка. Там всичко било наред, германците били любезни, атмосферата — чудесна, свирела хармоника. Навсякъде ечало сладкото, бодро чаткане на женско сабо. Основали и ЕНВ — Естонска народна взаимопомощ — за изхранване и подпомагане на семействата, чиито бащи били мобилизирани в Червената армия. Всичко щяло да се нареди! Всички щели да се завърнат у дома, мама и татко, всички изчезнали щели да си дойдат, пшеницата щяла да расте по полята както преди, Ингел пак щяла да печели всички награди за зеленчуци на Младите селски стопани, щели да отидат на есенния събор, а след някоя и друга година сестрите щели да се присъединят към Съюза на селските стопанки. Когато баща им се приберял у дома, двамата с Ханс щели да се заемат с плановете за разширяването на нивята им. Той и тогава вече участваше в кампанията за тютюн и захарно цвекло, а сетне щели да разполагат с предостатъчно захарен сироп, та сладката устичка на Ингел нямало да се мръщи на захарина. Нито пък Алийде, не забрави да добави Ханс. Ингел замърка с медения си смях и заизмисля рецепти за най-вкусните джинджифилови курабийки със сироп от захарно цвекло в Естония, а оттам двамата се изгубиха в същата онази мъгла, в която си бяха гукали, преди кошмарът да настъпи. Така Алийде пак изпадна в отколешните любовни терзания. Всички препятствия пред бляскавото бъдеще на Ингел се сриваха. Гардеробът й не повехна дори от недостига на дрехи, макар да им се налагаше да заменят гумените закопчалки за жартиери с увити в хартия монети, нищо! Ханс донесе на любимата си коприна от парашут, за да си ушие блуза, а Ингел я боядиса в синьо като цвят на метличина, уши си шикозна блуза, украси я със стъклени копчета, закачи на гърдите си немска стъклена брошка и стана по-хубава от всякога. Ханс донесе същото украшение и за Алийде, малко по-мъничко, но все пак красиво, и в миг измъчената й душа се успокои, значи все пак си бе спомнил за нея, ала само за момент. Та кой би забелязал нейната брошка, когато новата блуза на Ингел си имаше и напети подплънки на раменете. Ханс я наричаше войниче, ласкаво, тъй ласкаво.