Селската милиция обичаше да засища тантурестото си шкембе с млада плът и розови бузки. Колкото по-младо, толкова по-добре. Колкото по-тежко бе престъплението на родителите, толкова по-малко трябваше да е момичето или с толкова повече нощи се изкупваше прегрешението, не с една, нито пък само с една девственост. Теодор Крус го пуснаха да си върви, понеже прелестната му дъщеря изкупи греха му със среднощни посещения в милицията, сваляйки роклята и чорапите си, коленичейки пред милиционерите. Следите от агитаторската му дейност изчезнаха, съчинените от него позиви и антисъветската му дейност бяха приписани на нечие друго име и този друг получи десет години в рудниците и пет в изгнание. Деянията на Ханс водеха към смърт или най-малкото години в Сибир.
Дали Теодор знаеше какво бе вършила дъщеря му? Навярно милицията му бе разказала. Алийде ясно си представяше как широко разкраченият, обут в ботуши милиционер бе отишъл да го прошушне в ухото му.
Ингел не беше способна на подобно нещо, тя можеше само да хълца, забила нос в черджето на стената. Пък и не беше достатъчно млада за милиционерите. Нито пък Алийде. Онези признаваха само момичета, които още не бяха жени. Пък и Алийде не би могла да го направи — или пък можеше? Тя будуваше, под очите й избиха черни кръгове, а си нямаше кого да попита какво и как да стори.
Вследствие на безконечното будуване Алийде се сети за завеси. Бе се взирала ли, взирала, бе наблюдавала черната нощ, месечината, безлунното небе, нарастването и смаляването й, а заедно с това и хода на времето. Бе бдяла и копняла за майка си, която да попита за съвет, а също и за баща си, който щеше да знае как да постъпи, за някого, който би могъл да каже нещо. Алийде искаше да си върне съня, Ханс да се прибере, а натрапчивата луна да изчезне от прозореца. Докато размишляваше така, се досети, че трябваше да си ушият завеси. Ингел незабавно одобри идеята. Ако си имаха пердета, Ханс можеше от време на време да влиза в кухнята. Толкова бе просто. Толкова лудо. И наистина ги сметнаха за побъркани, когато Алийде се зае да набива плата на стана, а Ингел — да бродира украси по тъканта, макар да се нуждаеха от конците за други цели. В селото не обръщаха внимание на глупавото им поведение — войната е размътила главите им, а това им бе удобно. Алийде заръча на Ингел да им обясни, че потъвала в ръчната работа, понеже облекчавала теглото й и вече не плачела чак толкова много, като се съсредоточавала върху иглата и конеца. Пак по нейно нареждане Ингел опяваше надлъж и нашир за тяхна братовчедка в Талин, която казала, че дългите завеси били на мода в Париж и Лондон. Показала им модни списания от чужбина и там никъде не се виждали селските къси перденца, те били безнадеждно старомодни! Понякога Алийде чувстваше, че като се обясняваха за тая работа със завесите, хората ги гледаха така, както се гледа човек, когато знаеш, че лъже, ала си мълчиш, оставяш го, преструваш се, че му вярваш, и това я накара да се оправдава двойно по-упорито — в тези времена трябвало да бъдат изтънчени, да бъдат глуповати, нека и на село да възприемат градските влияния, и да, дори и в тези времена. Алийде се обяви за човек на новото време, искала завеси като за човек на новото време, първите дълги завеси в селото.
Стана им навик да дърпат пердетата почти всяка вечер. Понякога ги оставяха отворени, за да може минаващите покрай двора им да видят, че животът вътре си протича както преди, че у тях нямат никакви тайни.
И други започнаха да закриват прозорците си заради евентуалните шпиони — вярно, с къси завеси, ала и те успяваха да прикрият случващото се вътре. Безспорно мнозина разбираха защо сестрите бяха избрали дългите, ала онези, които се досещаха, не си отваряха устата.
След като два месеца поред дърпаха завесите напред и назад, решиха, че най-добрата алтернатива бе да държат Ханс у дома през цялото време. Можеха да изкопаят килер под пода на спалнята, друга възможност бе да го изградят между кухнята и помещаващата се зад нея малка стаичка. Щяха ли да успеят? Беше достатъчно топло, близо до тях, и без проблем можеха да пускат гости в останалите помещения. Малката стаичка винаги им бе служила главно за склад и стая за гости, малцина от селото бяха прекрачвали прага й, а вратата винаги бе затворена. Нямаше си ни резе, нито брава, само кукичка. Пък й кой щеше да помни първоначалните й размери? Стаичката нямаше прозорец и вътре вечно беше мрачно. Беше време да повикат Ханс от гората, понеже се нуждаеха от него за строителната работа.