— Сигурна ли сте, че Ханс Пек няма да ни каже имената на хората, които са му помагали за измамите и престъпленията му? Сигурна ли сте, че Ханс Пек няма да спомене и вашето име в групата? Мисля единствено за доброто на другарката Алийде. Искрено се надявам такова красиво момиче да не си навлича неприятности, само защото е било подмамено да съдейства на един престъпник. Дано да не е бил чак толкова умел в лъжите си, че съвсем да е завъртял невинната ви глава. Бъдете разумна, другарко Алийде. Умолявам ви, спасете се.
— Ханс Пек е мъртъв.
— Покажете ни тялото му и повече няма да има нужда да обсъждаме този въпрос! Другарко Алийде, можете да обвинявате единствено себе си, ако изпаднете в беда заради този Ханс Пек. Или заради съпругата му. Направил съм всичко по силите си, хубавица като вас да продължи да си живее нормално, повече не бих могъл. Помогнете ми, за да мога да помогна на вас.
Мъжът грабна ръката й и я стисна.
— Желая ви само най-доброто. Целият живот е пред вас.
Алийде издърпа ръката си.
— Ханс Пек е мъртъв!
— Може би това е достатъчно за днес. Пак ще се срещнем, другарко Алийде.
Мъжът отвори вратата и й пожела лека нощ.
Ингел чакаше на двора. Потеглиха, без да продумат. Едва когато съзряха къщата на Айно, Алийде прочисти гърлото си.
— Какво те питаха?
— За Ханс. Нищо не съм издала.
— Нито пък аз.
— Какво друго казаха и питаха?
— Нищо.
— Нито пък мен.
— Какво ще кажем на Ханс? А на Айно?
— Че са разпитвали за нещо друго. И че не сме издали нищо за никого.
— Ами ако Хендрик Ристла проговори?
— Няма.
— Можем ли да бъдем сигурни?
— Ханс обясни, че единствено на него можел да се довери дотолкова, та да разчита на помощта му за тази скалъпена история.
— Ами ако Линда каже нещо?
— Линда знае, че след това татко й ще умре съвсем сериозно, не просто на игра.
— Но те пак ще дойдат да ни разпитват.
— Този път се справихме добре, нали? Ще се справяме и занапред.
Скоро Алийде ще има нужда от цигара
1947, Западна Естония
Лястовиците вече бяха отлетели, ала жеравите пореха небето с проточени шии. Писъците им валяха по полето и пронизваха болезнено главата на Алийде. За разлика от нея, те се махаха, бяха свободни да отидат, където си поискат. Тя имаше свободата единствено да излезе в гората за гъби. Кошницата й бе пълна с рижики и мъхнатки. Очакващата я у дома Ингел щеше да остане доволна от плячката, Алийде щеше да ги почисти, Ингел може би щеше да й даде да ги попари, ала нямаше да я изпусне от очи, а после щеше да ги затвори в буркани, като я застави да внимава, понеже нямало да се справи с домакинската работа в собствения си дом, ако не умее да маринова гъби. Да ги сложи в саламура сигурно и тя би успяла, ала хубавата марината си искаше чалъма. И скоро на рафта в килера щяха да се наредят още няколко буркана, дело на Ингел, няколко буркана по-малко глад тази зима.
Алийде затули ухо със свободната си ръка. Колко много жерави! Ама че писъци! Усещаше есента през кожените си чепици. Жажда дращеше гърлото й. Изведнъж се появи някакъв мотоциклет, мъж в кожено яке спря до нея.
— Какво има в кошницата?
— Гъби. Ходих да набера.
Мъжът сграбчи кошницата, провери я и я захвърли. Гъбите затрополиха по земята. Алийде се взираше в тях, не смееше да погледне към него. Сега щеше да се случи. Трябваше да запази спокойствие. Не биваше да се изнервя, не биваше да показва пърхащия в нея страх. Студена под се застича от бедрата към обущата й, вкочаненост обхвана тялото й, кръвта напусна крайниците й. Може пък да не се случи нищо, може напразно да се е стъписала.
— Та ти и преди си идвала при нас? Със сестра ти. Ти си сестра на жената на оня бандит.
Алийде се взираше в гъбите. С ъгълчето на окото си долавяше коженото яке. То изскърца, когато мъжът помръдна. Щръкналите му уши червенееха. Хромираните му кожени ботуши лъщяха, макар пътят да бе прашен, а той да не беше германец. Дали да не побегне, разчитайки, че няма да я застреля в гръб? Или че няма да я улучи? Ала после мъжът щеше да отиде право у тях, да докопа Ингел и Линда и да зачака да се прибере и тя. Не е ли беглецът винаги виновен?
Мъжът с големите уши съобщил в кметството, че Алийде носела храна на бандитите. Светлината прозираше през ушите му. Бутна я на стол в средата на стаята, а сам той излезе.
— Другарко Алийде, вие сте разочарование.
Гласът бе същият като първия път. Мъжът бе същият. Сигурна ли сте, другарко Алийде? Изправи се от скривалището на мрака около масата, изгледа я, поклати глава, въздъхна дълбоко, беше доста печален.
— Направих всичко възможно за вас. Повече нищо не мога да сторя.