Кимна към мъжете зад гърба си, които се приближиха до нея. Той самият излезе от стаята.
Завързаха ръцете й на гърба, покриха главата й с торба. Мъжете напуснаха помещението. През плата не се виждаше нищо. Отнякъде по пода капеше вода. Мазето смърдеше и през покривалото. Вратата се отвори. Ботуши. Разкъсаха ризата й, копчетата се разлетяха към плочите на пода, стените — немските стъклени копчета, а после — превърна се в мишка в ъгъла на стаята, в муха на лампата, отлетя, в гвоздей в стена от шперплат, в ръждиво кабарче, беше ръждиво кабарче на стената. Беше муха и лазеше върху голата женска гръд (жената бе в средата на стаята с торба на главата), лазеше по прясна контузия, кръвта напираше под кожата на гърдите й, ивицата, която мухата трябваше да прекоси, минаваше право през натъртеното, кръвоизливите около подпухналите зърна се стелеха като континенти. Когато голата кожа на жената докосна пода, тя повече не помръдна. Жената с торбата на главата насред стаята беше чужд човек, Алийде я нямаше, сърцето й търчеше с къси гъсеничи крачета към пукнатините, вдлъбнатините, браздите, сля се с корена, който растеше в почвата под помещението. _Дали да не направим сапун от тая тук?_ Жената насред стаята не помръдваше, не чуваше, Алийде се бе превърнала в петно от плюнка върху крака на масата, домашен сечко до дупката си, в кръглата дупка в дървото, елша — елша, израсла от естонската почва, още усещаща гората и водата, корените и къртиците. Потъна надълбоко, беше къртица, изриваща купчинка пръст на повърхността, усещаше дъжда и вятъра на двора, мократа пръст дишаше и кипеше от живот. Главата на жената, лежаща насред стаята, бе тикната в кофата с нечистотии. Алийде беше навън, в мократа почва, с пръст в ноздрите, пръст в косата, в ушите, кучета бягаха отгоре й, лапите им тъпчеха пръстта, която дишаше и стенеше, дъждът се топеше в нея, канавките се пълнеха, водата биеше и блъскаше собственото си течение, а някъде имаше хромирани ботуши, някъде — кожено яке, студената смрад на ракия, някъде руският и естонският се размесваха, суматоха от изгнили езици.
Жената насред стаята не помръдваше.
Макар че тялото й се бореше, макар че пръстта се мъчеше да я задържи за себе си, галеше нежно потъмнялата й плът, облизваше кръвта по устните й, целуваше отскубналите се косми по тях, макар че правеше всичко възможно, не успя, върнаха я обратно. Издрънча катарама на колан и жената насред стаята помръдна. Затръшна се врата, затропа ботуш, звънна ракиена чаша, по пода издращи стол, лампата се залюля на тавана, а тя опита да се измъкне — беше муха в лампата, плътно прилепнала върху волфрамовата жичка — ала коланът я дръпна назад, тъй хубаво продупчен колан, та чак безшумен, кожа, по-добре надупчена от мухобойката. Разбира се, че опита, нали бе муха, литна стремително, хвръкна към тавана, отлетя от светлината на лампата, прозрачни крилца, сто очи, ала жената на каменния под изхриптя и се сгърчи. На главата й имаше торба, а торбата миришеше на повръщано и в плата й нямаше дупка, през която мухата да премине, мухата не намери пътя към устата на жената, мухата можеше да се опита да я задуши, да я накара да повърне повторно и да се задави. Торбата смърдеше на урина, беше мокра от нея, повръщаното беше по-старо. Вратата се затръшна, затропаха ботуши, над тях се чу мляскане, цъкане с език, трохи нападаха по пода като каменни блокове. Мляскането секна.
— Смърди. Отведете я.
Събуди се в канавката. Беше нощ, коя нощ? Дали бе изминал ден, или два, а може би само една нощ? Чу се кукумявка. Черни облаци се носеха по лунното небе. Косата й беше мокра. Приседна, изпълзя на пътя, трябваше да се прибере у дома. Долната риза, комбинезонът, роклята и ластичните колани за жартиери си бяха по местата. Не и забрадката. Чорапите липсваха. Не можеше да се върне вкъщи без чорапи, чисто и просто не можеше, защото Ингел… Дали изобщо си бе у дома? Дали беше добре? Ами Линда? Алийде хукна да бяга, краката не я държаха, лазеше, влачеше се, катереше се, залиташе, олюляваше се, куцаше и се клатушкаше, но напред, напред с всяко движение. Ингел със сигурност си беше у дома, този път бяха пожелали само нея, Ингел си бе вкъщи. Ала как да й обясни, че на излизане е била с чорапи, а на връщане — без? За забрадката можеше да каже, че я е забравила в селото. Пътят бе осеян с локви, беше валял дъжд. Добре. Свалила е мократа си забрадка и я е оставила някъде. А чорапите, без тях нямаше как да се прибере. Приличната жена не ходи босонога дори в собствения си двор. Хамбарът. Там имаше чорапи. Налагаше се да си вземе оттам. Ала той бе заключен, а ключът — у Ингел. Нямаше начин да влезе вътре. Освен ако не бяха забравили да затворят вратата.