Алийде се съсредоточи върху мислите за чорапите по целия път към дома, не за Ингел, нито за Линда, нито за каквото и да било от случващото се. Изреждаше на глас различни видове: копринени чорапи, памучни чорапи, тъмнокафяви чорапи, черни, светлокафяви, сиви, вълнени, навити, плевникът вече се мержелееше пред очите й, съмваше се, детски чорапки, бе заобиколила през пасбището зад къщата, бродирани чорапи, фабрично изработени, чорапи, струващи колкото два килограма масло, колкото три буркана мед, колкото двудневна надница. С Ингел работиха по два-три дни в чужди къщи, накрая и двете се сдобиха с по чифт копринени чорапи, черни, с памучни пръсти. Сребърните върби шумяха по пътя към дома, къщата блещукаше иззад дърветата на двора, вътре светеше, Ингел си бе у дома! Кучето не се чуваше, неоцветени вълнени чорапи, капронови чорапи, стигна до плевника, пробва вратата. Заключена. Принудена бе да влезе боса и да се държи далеч от лампата, веднага да седне до масата и да мушне крака отдолу. Може би никой нямаше да забележи. Нуждаеше се и от огледало. Алийде попипа бузите си, приглади коси, прокара ръка по главата си, ала тя лепнеше, копринени чорапи, памучни чорапи, вълнени чорапи, капронови чорапи. Извади кофа вода от кладенеца, изми си ръцете, изтърка ги с камък, като нямаше четка, кафяви чорапи, черни чорапи, сиви чорапи, неоцветени, бродирани, вече трябваше да влезе вътре. Щеше ли да се справи? Щеше ли кракът й да прекрачи домашния праг, щеше ли да сполучи да им проговори? Дано Ингел все още да е толкова сънена, че да няма сили за приказки. Линда сигурно спеше, утрото бе толкова ранно.
Алийде тласна тялото си към двора, сама се гледаше изотзад: как пристъпва, как повдига крака, как ръката й стиска бравата, а гласът й извиква, че си е дошла. Вратата се отвори. Ингел влезе. За късмет Ханс бе в стаичката. Алийде въздъхна. Ингел я зяпна. Алийде вдигна ръка в знак да си мълчи. Очите на сестра й се спуснаха към босите й крака, Алийде извърна глава, наведе се да почеше Липси. Линда се втурна в кухнята, ала спря, съзряла дълбоко увисналите ъгълчета край устата на Ингел. Тя й заръча да се измие. Линда не помръдна.
— Няма ли да слушаш!
Детето се подчини. Емайлираната паница издрънча, плисна вода, Алийде стоеше все на същото място и миришеше. Дали Линда бе зърнала босите й крака? Отново се отдели от тялото си, колкото да успее да го избута до леглото, и се върна в него едва когато усети под страната си познатия сламен дюшек. Ингел дойде до вратата и каза, че ще й приготви баня, когато Линда отиде на училище.
— Изгори дрехите.
— Всичките?
— Всички. Нищо не им казах.
— Знам.
— Пак ще дойдат за нас.
— Трябва да изпратим някъде Линда.
— Ханс ще се усъмни, а това не бива да се случва за нищо на света. Не можем да му разкажем.
— Не можем — повтори Ингел.
— Трябва да се махнем.
— Къде? А Ханс…
Влязоха вътре като стопани
1947, Западна Естония
В онази есенна вечер варяха сапун. Линда си играеше с кестеновите птички и немската брошка на Ингел, лъскаше сините й стъклени камъчета и се опитваше да се скатае от сричането с буквара, както обикновено. На масата се точеше редица буркани със свареното предишния ден ябълково сладко, в очакване някой да ги отнесе в килера, а до тях имаше кана ябълков сок, изцеден от същата партида, остатъкът вече бе бутилиран. Беше хубав ден, първият след нощта в мазето на кметството, в който Алийде не се събуди с внезапната мисъл за случилото се, а успя да зърне разливащата се отвъд прозореца утринна светлина, миг преди да си спомни. Макар никой да не ги бе потърсил, откакто Алийде се бе прибрала сама от кметството, те още се сепваха при всяко почукване на вратата, ала в онези времена това се случваше и с другите. И все пак тази сутрин тя почувства мъничко зрънце надежда: може би щяха да ги оставят на мира. Ако само повярваха, че те не знаят нищо. Ако само им позволяха да си вършат работата необезпокоявани, да приготвят сладкото и зимнината, ако само ги оставеха на спокойствие.
Айно бе дошла на гости, бъбреше край масата. Бяха обещали да й дадат от сапуна, понеже нейният варел с месо, предвиден за сапун, бе откраднат. Раздумката им действаше добре, приказката с външен човек облекчаваше иначе нямата, въпиюща атмосфера, която цареше в кухнята. В тривиалните слова на Айно се долавяше блага нотка и дори разказът за заболялото й от свинска чума стокилограмово прасенце създаваше уют, понеже настроението караше всяко изречение да звучи нежно. Свинската чума отнесла прасето й и се наложило да го заколи по спешност, да източи кръвта и да осоли месото. Само че варелът изчезнал от мазето, докато Айно гостувала на майка си.