Алийде остави изработената от баща й мухобойка на масата, промъкна се до кухненската врата, стисна бравата, но си спомни за мухата. Беше притихнала. Чакаше я да отвори вратата на кухнята. Алийде се върна до прозореца. Вързопът беше все още на двора, в същата позиция като преди. Приличаше на човек, косите светлееха на фона на тревата. Дали изобщо беше жив? Усещаше напрежение в гърдите, сърцето й биеше силно в пазвата й. Дали не трябваше да излезе на двора? Или пък бе глупаво, непредпазливо? Дали вързопът не бе примамка, оставена от крадци? Не, нямаше начин. Не я бяха прилъгали към прозореца, никой не бе почукал на входната врата. Да не беше мухата, дори нямаше да забележи вързопа, преди да излезе навън. И все пак. Насекомото се бе стаило. Алийде се вмъкна в кухнята и побърза да затвори вратата след себе си. Ослуша се. Звучното бръмчене на хладилника нарушаваше тишината откъм хамбара, която се процеждаше в кухнята през килера за хранителни продукти. Познатото жужене не се чуваше навярно мухата бе останала в спалнята. Алийде запали печката, напълни чайника с вода и включи радиото. Там говореха за президентските избори и скоро щеше да дойде по-важното, времето. Алийде искаше да прекара деня си у дома, но вързопът, който следеше с периферията на зрението си през прозореца на кухнята, я глождеше. Изглеждаше по същия начин, както и от прозореца на спалнята, все още с човешка форма, и не даваше признаци да се премести сам. Алийде отиде да изключи радиото и се върна на прозореца. Беше тихо по начина, по който е тих един ден от късното лято в запустяващо естонско село, съседският петел кукуригаше, нищо друго. Тишината онази година беше странна, очакваща и същевременно като след буря. Нещо подобно на избуялата трева, полепнала по стъклата на прозорците й. Беше мокра и няма, спокойна.
Застърга златната си коронка, нещо бе останало между зъбите й. Човъркаше с нокът, като същевременно се ослушваше, но долавяше единствено дращенето на нокътя по костта и изведнъж го усети по гръбнака си. Спря да рови из зъбите си и се съсредоточи върху вързопа. Петната по стъклото на прозореца я дразнеха. Забърса ги с малко марля, метна парцалчето в легена за мръсни чинии, свали палтото си от закачалката и го облече, спомни си за чантата на масата, грабна я, огледа се наоколо си в търсене на подходящо скривалище и я тикна в шкафа за съдове. Върху него имаше флакон финландски дезодорант. Прибра го на същото място и дори го закри с капака на захарницата, от която надничаше сапун Imperial Leather. Едва след това тихичко завъртя ключа в ключалката на вътрешната врата и я открехна. Спря се в пруста, взе хвойновата дръжка на вила, която й служеше за опора, ала я замени с фабрично произведения градски бастун, остави и него и от всичките инструменти в преддверието избра косата. За миг я опря на стената, приглади косите си, закопча по-добре фибата, прибра грижливо бретона зад ушите си, грабна отново косата, отмести резето на входната врата, отключи и пристъпи на двора.
Вързопът си лежеше на същото място под брезите навън. Алийде се доближи, без да откъсва очи от него, като същевременно бе нащрек за други. Вързопът беше момиче. Окаляно, дрипаво и мърляво, но все пак момиче. Съвършено непознато. Човек от плът и кръв, никакво изпратено от небето предзнаменование за хода на бъдещето. Червеният лак на нащърбените й нокти се бе олющил. Гримът се бе стекъл на струйки по бузите й, къдриците бяха наполовина загладени, а помежду им се виждаха лак за коса, сплъстен на топченца, и няколко полепнали листа от сребърна върба. Сред изтощените от изсветляване косми чернееха мазни корени. Под мръсотията, кожата на бузата й все пак личеше като презряла бяла прозрачна ябълка*, люспици кожа се бяха обелили по изпръхналата долна устна, иначе набъбнала и доматено червена, неестествено чиста и свежа, караща мръсотията да изглежда като слой, който трябва да забършеш, подобно на влагата по кората на ябълка, престояла на студа. Виолетовият цвят се бе напластил по гънките на клепачите й, а по прозрачния черен чорапогащник пробягваха бримки. Не се бе отпуснала на коленете — тъканта беше здрава, с добро качество. Западен, безспорно. Плетката лъщеше въпреки нечистотията. Едната обувка се бе изхлузила на земята. Домашен пантоф с износена пета, чиято бархетна подплата сивееше на фитилчета. По ръба бе закрепена украса, подвила се като кучешки уши: зигзагообразни лентички изкуствена кожа и няколко никелирани нита. Някога и Алийде имаше такива. Като нови нащърбените ширити бяха светлокафяви и меки, подплатата — нежна и розова, подобно на плешката на прасе сукалче. Пантофът беше съветски. А роклята? Западна. Трикото бе твърде хубаво за техния край. А и такива колани не се намираха другаде, освен на Запад. Последния път, когато Талви се върна от Финландия, носеше същия, еластичен. Дъщеря й го бе определила като моден, а тя определено беше наясно с тези неща. Айно се бе сдобила с подобен от колетите с помощи в църквата, макар да нямаше за какво да го използва, но нали беше без пари — финландците можеха да си позволят да изхвърлят и нови дрехи в контейнерите за втора употреба. Освен това кашонът съдържаше анорак и тениски, скоро трябваше да отидат за друг. Роклята на момичето обаче бе твърде красива, за да идва от пакетите с помощи. Пък и не беше тукашна.