Между зъбите на Мартин вечно засядаха остатъци от парченца лук, а самият той представляваше солидна гледка. Имаше здрави мускули, кожата на ръцете му висеше отпуснато, а порите под мишниците му едрееха почти до рамото. Дългите косми там жълтееха от пот и изглеждаха гъбести въпреки гъстотата си, като ръждясала стоманена вълна. Пещерест пъп и топки, увиснали почти до коленете. Трудно бе човек да си представи, че някога е притежавал стегнатите тестиси на млад мъж. Порите му преливаха от себум, чиято миризма се променяше в зависимост от това, което бе ял. Или пък Алийде просто си въобразяваше. И все пак се стараеше да готви без лук. С времето даваше и най-доброто от себе си, за да се научи да гледа на Мартин както жената гледа на мъжа, да съумее да бъде съпруга, и постепенно започна да постига успехи, наблюдавайки как попиваха словата му, когато четеше речи. Мартин притежаваше сила и жар. Караше хората да го слушат и да му вярват почти колкото на Сталин. Думите му режеха като сърп, удряха като чук. Когато говореше, Мартин вдигаше ръка, свиваше юмрук, размахваше го заплашително, осъждайки фашистите, саботьорите, бандитите, и този юмрук бе голям, палецът — мощен, длан като глава на бик, добре би било да те брани подобна ръка. Ушите му бяха големи и виснали, умееше да ги мърда, изглеждаха така, сякаш чуваха всичко. А ако това беше вярно, то прихващаха и известията за евентуални опасности. Мартин узнаваше за заплахите овреме.
Сутрин миризмата от подмишниците му оставаше полепнала по косата и кожата на Алийде, та надушваше мъжа си през целия ден. Той искаше да спят в тясна прегръдка, здраво притиснал малката си праханка под мишница. Много добре, Алийде се чувстваше в безопасност, години наред не бе спала така, заспиваше лесно и ненаситно, сякаш искаше да компенсира за всички безсънни нощи от миналото, понеже вече нямаше нужда да се бои, че някой ще почука на вратата посред нощ. Никой не бе способен да я изтръгне от тази подмишница. В нито едно село в цялата страна нямаше по-безукорен партиен организатор от Мартин.
Той се радваше да вижда как нощите, прекарани до него, разхубавяваха Алийде, чието плашливо поведение отначало го бе учудвало. Присъствието му й помагаше да се сепва по-рядко през деня, боязливият й поглед се поуспокои, безсънната кървясалост на очите й избледня и всичко това правеше Мартин доста щастлив. И този щастлив мъж уреди жена си на работа като инспектор, в чиято длъжност влизаше и събирането на плащания, и издаването на платежни лично. Задачата бе лесна, макар и неловка — Росипуви не бяха единствените, които започнаха да затръшват вратата, щом видеха велосипедът й да приближава къщата. Все пак Мартин обеща да й намери по-приемлива служба, само да напредне в кариерата си.
Ала тази смрад… Отначало Алийде се опитваше по цял ден да диша през устата. В крайна сметка привикна.
Ингел й бе казала, че е започнала да мирише на руснаците. Също като хората, дето се появяваха на жп-гарата и сядаха там с големите колкото тях самите вързопи. Влаковете непрестанно ги мъкнеха, а новите заводи ги поглъщаха.
Изпитанията на Алийде Тру
1949, Западна Естония
Мартин не бе обяснил защо искаше от нея да отиде в кметството тази вечер, затова пътят дотам беше тежък. _Сигурна ли сте, другарко Алийде?_ Гласът на мъжа нахлуваше в главата й и я напускаше, та Алийде не бе сигурна в нищо друго, освен че трябваше да се държи плътно до Мартин. При портата в двора на Росипу затърси папиросите си и видя, че кутийката бе почти празна, върна се вътре, макар да бе лошо знамение, опита се да напълни обвивките за цигари, не сполучи, намачкаха се, ръцете й трепереха, разплака се, блузата й бе мокра от пот, втресе я, дяволски я втресе. Удаде й се да прогони хълцавицата, смогна да натъпче тютюн в няколко хартийки, успя и да се спъне на портата. Гаменчето на Росипуви я замери с камък и отърча в храстите, оттам се разнесе кикот. Алийде не извърна глава. За късмет останалите от семейството си имаха работа в къщата, никой, освен хлапето не бе видял сепването й и потта, избила над горната й устна, но дори кухнята им бе по-примамлива от кметството и излязла на големия друм, Алийде на два пъти се обърна, ту се връщаше, ту поемаше напред, продължи към кметството и плю три пъти през рамо, когато черна котка й пресече пътя. _Сигурна ли сте, другарко Алийде?_ По средата на разстоянието запали папироса, изпуши я на място, стресна се от някакви птички и си продължи по пътя, хапейки сърбящите си длани. С чесане само ги разкървавяваше, та се опита да успокои кожата си, стискайки със зъби раздразнените места. _Сигурна ли сте, другарко Алийде?_ Преди да пристигне в кметството, изпуши втора папироса, зъбите й тракаха, тресеше я, налагаше се да продължи, изсъхнал, езикът й се цепеше, напред към двора на кметството. Там цареше глъч, избръмча кола, Алийде се изплаши, коленете й омекнаха, тя се наведе, все едно почистваше подгъва на полата си. Галошите й от някогашна Естония бяха окаляни. Изплакна ги в една локва и пъхна треперещите си ръце в джобовете, но пръстите й стиснаха бележките с плащанията за бездетни. Извади ръцете си. През деня бе почукала на вратите на две бездетни и три семейства с малки деца, ала никой не я пусна да влезе. При долната врата на кметството се суетяха мъже, внасяха чували с пясък — един от прозорците вече бе наполовина закрит с тях. От разнасящата се глъчка успя да долови, че се очаквало нападение на бандити.