Сградата гъмжеше от народ, макар вече да минаваше седем. Отнякъде отекваше неспирното тракане на пишеща машина. Забързани, разпалени стъпки идваха и си отиваха. С периферното си зрение долавяше реверите на черни кожени якета. Врати се отваряха и затваряха. Гръмък пиянски смях. Кикот на младо момиче. Малко по-възрастна жена събуваше връхните си обуща в коридора. От тях се показа изящна лачена обувка с ток. Разклати глава, за да намести къдриците си, обеците й проблеснаха на оскъдната светлина подобно на меч, изваден от ножница.
_Сигурна ли сте, другарко Алийде?_
В коридора миришеше на метал за оръжия.
Някой викна:
— Ленин, Ленин и пак Ленин!
Пукнатините по светлата стена се мержелееха, все едно се движеха. Пред вратата на стаята на Мартин я удари студената смрад на стара ракия. В замъгленото от цигарен дим помещение не се виждаше ясно.
— Седни.
По гласа Алийде разпозна застаналия в ъгъла Мартин, който бършеше ръцете си в хавлиена кърпа, сякаш току-що ги беше мил. Тя седна на предложения от него стол, пот джвакаше под мишниците й, избърса горната си устна с длан. Мъжът й се доближи и се наведе да я целуне по челото, същевременно ръката му сграбчи гърдата й и я притисна леко. Вълненият плат на палтото му одраска ухото й. На челото й остана мокра следа.
— Праханка трябва да види нещо.
Алийде отново избърса горната си устна и уви глезени около краката на стола.
Мартин пусна гърдата й, отдръпна диханието си от ухото й и взе някакви листи от масата. Един от тях подаде на нея, ръцете й отказваха да понесат тежестта му. Взираше се право напред. Мартин стоеше до жена си. Листът падна в скута й, бедрата й се сгорещиха под него, макар продължителният студ да бе направил кожата й безчувствена, а връхчетата на пръстите й — бели. Дъхът на Мартин се носеше из стаята като остър вятър. Бузите на Алийде се изпълниха със слюнка, ала не смееше да преглътне.
Преглъщането би издало колко е нервна.
— Погледни.
Тя насочи очи към листа.
Беше списък. Състоеше се от имена.
— Прочети ги.
Следеше я зорко и неотклонно.
Алийде започна да реди буквите в думи.
На единия ред откри имената на Ингел и Линда.
Очите й спряха. Мартин забеляза това.
— Заминават.
— Кога?
— Датата е в горния край на страницата.
— Защо ми показваш това?
— Защото не крия нищо от малката си праханка.
Устата му се разшири в усмивка, очите му блещукаха ясно. Мартин вдигна ръка към врата й и я погали.
— Праханката ми има такава красива шия, тънка и изящна.
На излизане от кметството Алийде се спря на вратата, за да поздрави мъж с цигара. Той се оплака от необичайната пролет.
— Здравата е подранила. Какво ли ще значи това?
Алийде кимна и се изниза зад дърветата, за да изпуши своята папироса, без да изглежда като особнячка, палейки на публично място. Необичайна пролет. Винаги се страхуваха от подобни пролети и зими. През 1941 зимата бе особена, як студ беше. През 1939 и 1940 — също. Странни години, странни сезони. Главата й бучеше. Ето отново. Непривичен сезон. Повторение на необичайните години. Баща й бе прав, особените сезони вещаят особени събития. Трябваше да се досети. Алийде се опита да проясни съзнанието си с поклащане на главата. Сега не бе време за бабини деветини, понеже те не казваха нищо по въпроса как би следвало да се действа, когато настъпи необичаен сезон. Освен да си стягаш багажа и да се готвиш за най-лошото.