Ясно бе, че Мартин искаше да изпита нея и надеждността й. Ако Ингел и Линда избягаха сега или не си бяха у дома в уречената нощ, той щеше да знае кой е отговорен. Болката в зъбите й се усили и се пренесе към челюстите.
Щяха да отведат Ингел и Линда. Нея не. Нито пък Ханс. Налагаше се да мисли трезво, да мисли трезво за Ханс. Трябваше да изиска от Мартин да уреди нещата така, че да им разрешат да се нанесат в къщата на Ингел, след като я отведат, никой друг дом не би бил пригоден за Алийде, нито по-разкошен, нито по-голям, нито по-малък, никой друг. Налагаше се идните дни да запламти, да разцъфне, да зашеметява Мартин нощем на дюшека, за да направи всичко по силите си да получат къщата. Трябваше да запазят и животните! Не искаше други добичета. Маси си беше нейната крава! Завареше ли обора празен, Мартин щеше да впрегне хората си и да прати всички крадци в Сибир. Алийде се ужаси от гнева, пламнал в нея в мига, в който проумя, че някой би могъл да посегне на добитъка й. Защото сега вече си бяха нейни, съвсем скоро Ингел нямаше повече да дои крави. Една от тях щяха да заведат в строящия се обор на кооператива, за да останат в рамките на нормата. Само че Мартин щеше да уреди да си я върнат по-късно. Така или иначе никой нямаше да дойде да брои животните в обора на партийния организатор.
И все пак не й се искаше на първо място да мисли по най-належащия въпрос: как да укрива Ханс успешно, когато Мартин спи под същия покрив? Ханс не бе от хъркащите, но какво ще стане, ако все пак захърка? Или пък вземе да кихне посред нощ? Ако се разкашля? Естествено, той умееше да пази тишина в присъствието на гости, но какво би се случило, когато Мартин на практика заживее в същата къща? Той не би се вързал на историите за витаещия там дух на прабабата. Алийде притисна с ръце челото и бузите си. Колко дълго бе стояла там? Размърда се и насочи стъпките си към дома. Усещаше вкуса на кръв. Бе прехапала бузата си. Таванът. Трябваше да премести Ханс там. Или в мазето. Налагаше се да построи мазе под килера или малката стаичка. Или на тавана. Той продължаваше и над плевника и обора, където бе пълен със сено, балите бяха толкова на гъсто, че нямаше начин да тършуват там. Дори да построят горе стая, никой не би забелязал. Можеше да я изградят зад балите. Значи над плевника. Тъй като Алийде щеше да храни кравите, щеше да се налага редовно да се качва на тавана, за да им хвърля сено през отвора на пода му. Мартин едва ли някога би припарил над плевника, той не умееше да дои, не обичаше и кокошки, понеже като дете една за малко да му изкълве окото, някаква крава пък го настъпила и строшила пръстите на крака му. Нищо чудно, че бе решил да стане агитатор — този мъж никога не би се спогодил с добитъка. А така или иначе животните щяха да вдигат и шум. Ханс можеше да си киха и кашля на спокойствие. Метреците над плевника бяха по-дебели, между гредите имаше тридесет сантиметра пясък. Нищо нямаше да се чува.
Алийде реши да построи стаичката веднага след отвеждането на Ингел и Линда и щеше да се справи сама. Имаше готови дъски в онази част от тавана, където складираха отпадъци. После оставаше само да нареди сеното отпред. Можеше да направи такива бали, че да е лесно да ги мести, ала никой да не им обърне внимание, дори и да се качи горе.
Когато посещаваше Ингел, Алийде понякога я наблюдаваше, друг път не можеше дори да погледне сестра си крадешком. След онази първа нощ в кметството Алийде се стараеше да избягва погледа й, точно както и сестра й странеше от нейния, ала веднъж видяла списъците, Алийде изпита непреодолим порив да посети Ингел и само да я погледа. Понякога се промъкваше при нея посред работния ден, имаше нужда да се взира в нея, както човек се опитва да проникне през някого, когото няма да има шанса да види повече. Алийде го правеше скришом, докато Ингел наглеждаше животните, носеше люцерна на кравите, току-що започнали да дават мляко, и бе унесена в задачите си.
Същото се отнасяше и за Линда. След нощта в кметството тя почти бе онемяла. Казваше единствено «да» и «не», но дори и тези думи произнасяше само ако я питаха, на въпросите на непознати не отговаряше и с толкова. Наложи се Ингел да обясни на съселяните, че момичето за малко щяло да бъде стъпкано от подплашен кон и така се стъписало, че спряло да говори. Сто на сто щяло да й мине с времето. В кухнята Ингел бъбреше и се смееше пред двамата, за да не забележи Ханс как се е смълчала Линда.