Веднъж Алийде свари детето да боде с вилица собствената си ръка. Изглеждаше отнесена и същевременно съсредоточена, дебелите й плитки, изопнати покрай слепоочията, й пречеха да забележи леля си. Целеше се в средата на дланта си и забиваше. Погледът й бе заключен, лицето й не трепваше от убождането, само устата й се отваряше безмълвно.
В един мимолетен миг някакъв глас в Алийде окуражи Линда да се прободе отново, по-рязко, с всичка сила, но веднага щом гласът достигна съзнанието й, потресът го сподави. Не биваше да й хрумват подобни неща, зли помисли, мислещият такива мисли сам е зъл, трябваше да отиде при Линда, да я вземе в обятията си и да я погали, но не можеше. Не желаеше да докосва това същество, гадеше й се, ненавиждаше собственото си тяло и детското, и тази тънка восъчна мембрана, появила се по кожата на Линда. А тя пък бодеше с вилицата, вдигаше ръка, пак бодеше, Алийде гледаше, дланта се зачервяваше. Ръцете на Алийде се свиха в юмруци. Липси изджавка на двора. Лаят я изтласка към кухнята. Стъклооката Линда не помръдна, държеше вилицата, ала още не удряше. Алийде я взе от ръката й, Ингел влезе, Линда побягна навън.
— Какво я прихвана?
— Нищо.
Ингел не продължи да разпитва, само изсумтя, че пролетта била странна.
— Скоро ще ходим на полето само по ризи.
Денят наближаваше. Две седмици, тринайсет дни, дванайсет, единайсет, десет нощи, девет, осем, седем вечери. След седмица нямаше да са тук. Къщата вече нямаше да принадлежи на Ингел. Ингел повече нямаше да мие тези съдове, нито да храни тези пилци. Нямаше да приготвя храна за кокошките в тази кухня, нито да боядисва прежда. Нямаше да бърка сосове за Ханс, нито да мие косата на Линда с вода с брезова пепел. Вече нямаше да спи в тези постели. Там щеше да спи Алийде.
През цялото време чуваше тежкото си дишане. Мъчеше я непрестанен задух, поемаше кислород през устата, понеже ноздрите й бяха твърде немощни, за да вдишват. Ами ако някой от онези, дето решаваха тези неща, промени намерението си? Защо пък да го прави? А ако някой друг надуши нещо, някой, който би предупредил Ингел? Кой би го сторил? Кой би пожелал да й помогне? Никой. Защо бе тъй неспокойна? Какво я мъчеше? Нали вече всичко беше решено. Щеше да намери покой. Оставаше й само да чака, още само седмица, после щеше да се нанесе.
Вечер Мартин нашепваше, че скоро щели да се преместят в нов дом, ръката му почиваше на шията й, устните — на гърдите й, лежаха един до друг в малката стаичка, а децата на Росипуви вдигаха врява, шумът на чужди хора, времето течеше неумолимо, шест дни, пет нощи, стрелките на часовника се въртяха като воденични камъни и смилаха на прах петнайсет изминали Коледи, елховите свещи и оформените от яйчени кори коронки, тортите за рождени дни, псалмите, изпети от Ингел в хора, и детските песнички, които си тананикаше от малка, а после научи на тях и Линда, meie kiisul kriimud silmad*. Очите й имаше прах, кръвоносните съдове бяха напукали бялото като лед — вече никога нямаше да се налага да седи на една маса с Ингел и Линда. Повече нямаше да има и една сутрин като онази, в която се прибраха заедно от кметството, извървели километри, бе се съмнало, утринният въздух бе свеж и тих. На километър от дома Ингел спря Линда, като я сграбчи за рамото и се зае да сплита косата й наново. Разреса я с пръсти, приглади я и направи дебели плитки. Стояха насред селския път, слънцето изгря и някъде се хлопна врата, Ингел сплете косите на Линда, а Алийде приклекна да ги изчака, притисна ръка о пътя, почувства ситните варовикови камъчета, не погледна наникъде и изведнъж гърлото й се сви от ужасяваща жажда, тя отиде до канавката, отпи малко вода, вкуси пръст, загреба още. Ингел и Линда бяха тръгнали ръка за ръка, гърбовете им се бяха отдалечили. Алийде пое след тях, гледаше ги, наблюдаваше гърбовете и така чак до вратата на дома. На прага Ингел се извърна към нея с думите:
[* Хитроокият котак седеше на пън в гората (ест.). — Б.пр.]
— Изчисти си лицето.
Алийде вдигна ръка към бузата си и потърка, отначало не почувства нито кожата, нито дланта си, сетне осъзна, че долната част на лицето й бе покрита със сополи, шията й беше влажна. Избърса с ръкав носа, брадичката и врата си. Ингел отвори вратата и пристъпиха в познатата кухня, където се почувстваха като гости.
Ингел се зае да приготвя палачинки.
Линда донесе на масата буркан малиново сладко.
Тъмните плодчета приличаха на съсирена кръв.
Алийде изтика Липси навън, седнаха на масата и сложиха палачинки в чиниите си. Линда ги намаза с мед, подаваха си буркана със сладко, чиниите лъщяха като бялото на очите, ножовете режеха, вилиците чаткаха, ядяха палачинките си с гумени устни, стъклени очни ябълки, бляскави и сухи, мушамени кожи, гладки и изпръхнали.