Още пет дни. Сутринта Алийде се събуди от звучащата в главата й meie kiisul kriimud silmad, istus metsas kannu otsas. Беше гласът на Ингел. Приседна на ръба на леглото, песента не стихна, гласът не изчезна. Алийде беше сигурна, че щяха да се завърнат.
Изхлузи бархетната си нощница, piip oli suus ja kepp oli kaes*, оплете се във фустата и жартиерите си, облече роклята, палтото, грабна забрадката, прекоси кухнята и се втурна навън, сграбчи велосипеда за кормилото, захвърли го, щеше да мине през полето, най-прекия път до кметството, където Мартин вече бе отишъл. Пооправи косата си пътем, не се спря, завърза забрадката и хукна да бяга, галошите й шляпаха, палтото й се ветрееше. Тичаше през пролетните поля и пътищата, прескочи клокочещите канавки на най-големия, а Ингел напяваше в залите й kes ei moistnud lugeda, see sai tukast sugeda** пееше над скованата земя, а първите прелетни птици махаха с криле в такт с гласа й, тласкаха Алийде напред, тичаше през цялото време, покрай хилядите напъпили реси на върбите, с плуга на ятото пред себе си. Спря, едва когато откри Мартин, който разговаряше с мъж в тъмно кожено яке. Очите на съпруга й заглушиха гласа на Ингел. Мартин каза на другия, че ще продължат по-късно, и сграбчи Алийде за раменете, застави я да се успокои.
[* С лула в уста и тояжка в ръка (ест.). — Б.пр.]
[** Който не можеше да чете, скубеше му косата (ест.). — Б.пр.]
— Какво е станало?
— Ще се върнат.
Мартин извади павурчето си, махна тапата и й го подаде, Алийде сръбна, задави се. Той я дръпна настрана, изгледа я изпитателно, тя стискаше шишенцето, Мартин го взе от ръката й и отново го вдигна към устните й.
— Говорила ли си с някого? — попита я.
— Не.
— Разказала си.
— Не съм!
— Ами какво тогава?
— Ще се върнат!
— Сталин няма да го допусне.
Мартин я обгърна в палтото си и краката й спряха да треперят от бягането.
— Няма да им позволя да се върнат и да плашат малката ми праханка.
Алийде отиде до къщата на Ингел, спря се на пътеката под сребърните върби на двора, заслуша се в кучетата и врабчетата, в ромона на необичайно подранилата пролет, пое в себе си влажността на земята. Как човек би могъл да остави подобно място, никога, не бе способна на това. Тази пръст си беше нейна, от тук бе дошла и тук щеше да си остане, нямаше да си тръгне оттук, нямаше да се откаже от това място, не и от него, нито от Ханс, нито от къщата. Наистина ли бе искала да избяга, когато имаше такава възможност? Наистина ли остана само защото бе обещала на Ханс да се грижи за Ингел?
Подритна синора на нивата. Той поддаде. Нейният синор.
Приближи се до оградата на двора, голите клони на домашните брези бяха увиснали, Линда бе навън, играеше си и пееше:
«Vanamees, vanamees, kuuskummendkuus,
Pooltejst hammast on tal suus
Kartis hiirt, kartis rotti
Kartis nurdas jahukotti.»*
[* Старче, старче, шейсет и шест, зъб и половина в устата. Страх го е от мишката, страх го е от плъха, страх го е от чувала брашно в ъгъла (ест.). — Б.пр.]
Забеляза я. Алийде се спря. Песента секна. Очите на детето я прогониха с взора си — големи, студени, мочурливи очи. Алийде се върна на селския път.
«Kartis hiirt, kartsi rotti.»
Вечерта Мартин не склони да сподели с нея плановете си, каза само, че утре щял да се погрижи. Още три дни. Той й нареди да се успокои. Алийде не мигна цяла нощ.
Преди изгрева тетрев захвана ухажорното си гъргорене.
Пътят до кметството бе като ходене по острието на брадва. Хванала бравата на вратата, Алийде внезапно си спомни как езикът й бе залепнал върху замръзнал метал. Конкретната ситуация й убягваше, останало й бе само усещането за леденото острие, може би на топор, и това не помнеше, как се освободи, какво се случи, просто изпитваше същото чувство върху езика си, когато пристъпи право в очакващите я обятия на Мартин и пъхнаха в ръката й лист и писалка. Веднага разбра. Трябваше да подпише със собственото си име показания, толкова силни, че завръщането да стане завинаги невъзможно.
Миришеше на студена ракия, шевовете с руски бод по сакото на Мартин гъмжаха пред очите й. Някъде излая куче, врана изграчи на прозореца, до крака на масата пълзеше паяк. Мартин го размаза и изтри ръка в плочките на пода.
Алийде Тру подписа.
Мартин я потупа веднъж-дваж.
Налагаше му се да остане и да се погрижи за някои неща след подписването на показанията. Алийде се прибра сама, макар Мартин да й бе казал, че би могла да го изчака, докато свърши работата си. Тя не пожела, ала не искаше и да си ходи, да прекоси двора на Росипуви, да прекрачи прага на кухнята им, където разговорите секваха в мига, в който отвореше вратата. Подхвърляха й по някоя и друга дума на руски и макар съдържанието им да бе учтиво, звучеше насмешливо. Росипувото момче й се плезеше иззад шкафа, а в кутийката й с чай съскаше изсипаната от тях сол.