Спря се на синора, загледана в спокойния пейзаж. Ингел скоро щеше да се заеме с вечерното доене. Ханс навярно четеше вестник в стаичката. Ръцете на Алийде не трепереха. Внезапна, срамна радост се разля в гърдите й. Тя беше жива. Щеше да се справи. Името й не бе в списъците. За нея нямаше как да дадат фалшиви показания, не и за жената на Мартин, ала тя бе способна да запрати Росипуви там, където естонската земя бе просто далечен спомен. Алийде усети как стъпките й се удължиха, как краката й удряха земята със сила и запрепуска към дома на Росипу, едва не събори майката на стъпалата, подмина я и затръшна вратата под носа й. Свари си чай от техния, взе си захар от тяхната захарница и отчупи половинка от хляба им, за да го отнесе в стаята си, от чийто праг се обърна към семейството с думите, че им давала приятелски съвет, понеже била милостив човек и желаела само доброто на всички другари: биха постъпили мъдро, ако махнат образа на Исус от стената в спалнята. На другаря Сталин не би се понравило членовете на новия работнически свят да се отплащат за добрата му работа с подобни неща по стените си.
На следната утрин изображението на сина Божи бе изчезнало.
Четири дни. После още три. На два пъти Алийде каза, че ще навести Ингел, ала не отиде.
«Meie kiisul kriimud silmad,
Istus metsas kännu otsas.
Piip oli suus ja kepp oli käes.»
Два дни. Три нощи.
«Kutsus lapsi lugema.
Kes ei möistnud lugeda,
See sai tukast sugeda.
Kes aga möistis, аги sai.
Sellele ta tegi pai.»*
[* Подкани децата да четат. Който не можеше да чете, скубеше му косата. Който четеше и разбираше, галеше го котакът (ест.). — Б.пр.]
Нито един ден. Нито една нощ.
Ханс не удря Алийде, макар да има възможност
1949, Западна Естония
Вятърът вееше откъм брезите с накацалите по тях птичета. Главата на Алийде бучеше, сякаш не бе спала десет нощи поред. На входната врата затвори очи и рипна към малката стаичка на сляпо, заопипва за бравата, събори закачения на стената трион, влезе и отвори очи в мрака.
Шкафът пред скривалището на Ханс си стоеше на мястото.
Едва сега сърцето й заби учестено, изпръхналата й долна устна се сцепи, в устата й пръсна кръв, изпотените пръсти се плъзнаха по страните на шкафа, а от време на време долавяше шумове, характерни за кухнята: стъпките на Ингел, кашлицата на Линда, дрънчене на чаша, лапите на Липси. Шкафът отказваше да помръдне, наложи се да го избута с рамото и таза си, изскърца, стонът отекна звучно из празната къща. Алийде спря и се ослуша. Тишината пращеше. Шумовете, които си представяше в кухнята, секнаха веднага щом спря да се движи. По дъските на пода вече личаха следи от постоянното местене на шкафа. Трябваше да ги покрие. Под краката му имаше нещо. Алийде се наведе да проучи. Клин. Два клина. С тях шкафът не можеше да се помръдне. Кога ли ги бе напъхала там Ингел? Алийде ги махна. Шкафът се отмести плавно.
— Ханс, аз съм.
Опита се да отвори вратата на стаичката, ала потните й пръсти се изплъзнаха от тесните прорези по перваза на дюшемето, направени за по-удобно захващане.
— Ханс. Чуваш ли?
В стаята цареше тишина.
— Ханс, помогни ми. Бутни вратата, не мога да я отворя.
Алийде почука, после заудря вратата с юмруци.
— Ханс! Кажи нещо!
Петел изкукурига някъде в далечината. Тя подскочи, паникьоса се, заблъска по вратата. Болката в кокалчетата на ръцете й отекваше чак до стъпалата, стената се огъна, ала тишината в стаичката си оставаше ненарушима. Накрая взе един нож от кухнята, подпъхна го под вратата и най-сетне успя да захване прорезите в перваза. Дръпна я. Ханс се бе сгушил в ъгъла, не помръдваше, главата му бе отпусната върху коленете. Повдигна я едва когато Алийде го докосна. Заклатушка се към кухнята чак на третото подканване да излезе. И едва щом го попита какво се е случило, той отговори:
— Отведоха ги.
Това мълчание — не се е виждало подобно посред бял ден в селска къща. Само дращенето на мишка в ъгъла. Стояха насред кухнята, в тях нещо бучеше, а диханието им свистеше в тишината, Алийде се принуди да седне и да притисне собствената си глава о коленете, понеже не издържаше да гледа лицето на Ханс, покрито с нощния плач.
Тишината и бученето се засилиха и изведнъж той грабна раницата си от пирона.
— Трябва да тръгна след тях.
— Луд ли си.
— Естествено, че се налага!
Отвори рязко долната вратичка на кухненския шкаф, за да извади провизии, ала там бе почти празно. Втурна се към килера.
— Взели са и храна.