— Ханс, може войниците да са я откраднали. Може само да са ги завели на разпит в кметството. Ханс, не си ли спомняш, и преди се е случвало. Навярно скоро ще се приберат.
Той отърча в предната стая и отвори вратата на гардероба.
— Всички зимни дрехи, всички топли дрехи ги няма. Поне Ингел е успяла да прибере златото.
— Златото?
— Беше зашито в кожуха.
— Ханс, скоро ще се върнат.
Ала той вече тръгваше. Алийде хукна след него, сграбчи ръката му. Ханс опита да се отърси от нея. Ръкавът на ризата му се съдра, падна стол, масата се преобърна. Не можеше да го пусне навън, не можеше, не можеше. Алийде се вкопчи в крака му с всичка сила, държеше го здраво, макар той да се дърпаше и да скубеше косите й. Не го остави, успя да го изтощи. И накрая, легнали потни на студения под, задъхани и съсипани, Алийде за малко да се разсмее. Ханс все пак не я удари, дори в тази ситуация. Би могъл, тя очакваше да го стори, да сграбчи шишето от масата и да я халоса по главата или да я наложи с лопатата, ала не го направи. Толкова беше добър, толкова го бе грижа за нея въпреки всичко. Никога нямаше да получи по-необоримо доказателство.
Никой не бе тъй мил като Ханс, нейния хубав Ханс, нейния най-красив Ханс.
— Защо, Лийде?
— Те нямат нужда от причина.
— Аз имам!
Ханс я гледаше очаквателно. Алийде се бе надявала да се е примирил с мисълта за риска да се случи нещо подобно. Всички знаеха, че онези не се нуждаеха от кой знае каква причина. Сдобиваха се с доказателства по произволни, съвършено фантастични обвинения.
— Нищо ли не си чул? Навярно те са казали нещо, когато са влезли?
_ТЕ._ Думата набъбна в устата на Алийде. Като дете я хокаха, ако произнесеше на глас думи като Бог, Сатаната, гръмотевица, смърт. Веднъж пробва скришом, повтаря ги всичките поред. След около два дни намериха едната кокошка мъртва.
— Не можах да чуя всичко. Толкова много викове и врява. Помъчих да си отворя, щях да ги изненадам с моя «Валтер», ала вратата не поддаде, после всички си бяха отишли. Случи се толкова бързо, а аз — затворен в стаичката. Липси лаеше така…
Гласът му секна.
— Може би причината е в… — думите на Алийде се изгубиха в гърлото й. Главата й сякаш от само себе си се извърна настрана и се замисли за онова умряло пиле. — Това, че беше твоя вдовица. А Линда ти бе дете. Значи народни врагове.
В кухнята беше студено. Алийде я боляха зъбите. Избърса брадичката си с ръкав. Ръката й се оцвети в червено, от сцепената устна бе потекла кръв.
— Значи заради мен. Аз съм причината.
— Ханс, Ингел е пъхнала клинове под краката на шкафа. Искала е да останеш скрит.
— Дай ми ракия.
— Ще ти наглася по-добро скривалище.
— Защо ми е?
— Не е хубаво да се задържаш на едно място твърде дълго време.
— Да не намекваш, че Ингел би проговорила? Моята Ингел?
— Не, разбира се!
Алийде измъкна от джоба си половинка домашна.
За Липси Ханс дори не попита.
— Отиди да издоиш кравите — каза й уморено. Алийде наостри уши. Навярно молбата му бе искрена, пък и се налагаше да се дои, ала не можеше да го остави сам в кухнята в това състояние. Като нищо щеше да хукне към кметството.
Алийде спасява парче от сватбеното одеяло на Ингел
1949, Западна Естония
Две седмици след отвеждането на Ингел и Линда, Мартин, Алийде и кучето се нанесоха в къщата. Утрото блещукаше, товарът с покъщнина се клатушкаше, през цялата дълга сутрин Алийде направи всичко по силите си, за да не се обърка нищо, внимаваше при всяко движение, за да не опорочи нищо от недоглеждане, стана от леглото така, че десният й крак пръв да докосне пода, премина през прага на стаята пак с десния крак, през входната врата — също, отваряше вратите с дясната ръка и бързаше да изпревари Мартин, понеже мъжът й бе левичар и щеше да развали щастието им. Веднага щом пристигнаха в къщата, тя се втурна да отвори портата с дясната си ръка, също и вратата, влезе вътре с десния крак. Всичко мина като по ноти. Първият човек, когото срещнаха с товара, беше мъж. Добър знак. Ако беше жена и я бе забелязала още отдалеч, щеше да накара Мартин да спре и да изчезне в храстите с обяснението, че я болял корем, щеше да изчака жената да отмине, но макар по този начин тя самата да избягваше лошия късмет, товарът във всеки случай щеше да се натъкне най-напред на жена, а също и Мартин. Ами ако и вторият срещнат бе жена? Пак щеше да се наложи да го кара да спира, пак щеше да тича в храстите и съпругът й щеше да се разтревожи за нея. Та нали нямаше как да му говори за носителите на късмет, нито за злите очи, Мартин само щеше да се разсмее, понеже бе слушала твърде много бабини деветини от старите хора. Нали бяха заедно, имаха си Ленин и Сталин. Но за щастие цялото пътуване мина благополучно. Пръстите на краката й се гърчеха обнадеждено, а косата й лъщеше от радост. Ханс! Алийде бе спасила и себе си, и него! Бяха заедно, в безопасност!