[* Сорт ябълки, възникнал в Русия и балтийските страни и широко разпространен из Европа през XIX век. — Б.пр.]
До главата й имаше фенерче. И окаляна карта.
Устата й бе притворена и след като се понаведе, Алийде можа да зърне зъбите й. Твърде бели. Помежду им сивееше дълга ивица пломби.
Очите й се движеха като в тикове под клепачите.
Алийде побутна момичето с дръжката на косата, но не последва реакция. Опита да й подвикне, да я ощипе, но клепачите й не трепнаха. Донесе дъждовна вода от легена за миене на крака и я напръска. Тя се сви като зародиш, закривайки главата си с ръце. Устата й се отвори за вик, ала от нея се изтръгна само шепот:
— Не. Не и вода. Повече не.
След това отвори очи и седна рязко. Алийде се отдалечи за по-сигурно. Устата на момичето бе останала отворена. Не излизаше глас. Взираше се по посока на Алийде, ала истеричният поглед не бе насочен към нея. Не бе насочен наникъде. Алийде продължаваше да проверява дали всичко е наред с успокоителен глас, сякаш говореше на подплашено домашно животно. В погледа на момичето все още личеше недоумение, ала в зяпналата й уста имаше нещо познато. Не в самото момиче, а в начина, по който се държеше, в начина, по който под восъчната кожа вибрираха недостигнали повърхността изражения на лицето, а тялото й бе нащрек въпреки празния поглед. Нуждаеше се от лекар, явно беше това. На Алийде не й се искаше сама да се грижи за непозната в подобно съмнително състояние, затова предложи да повикат лекар.
— Не!
Гласът й звучеше уверено, макар погледът все още да блуждаеше. Викът бе съпътстван от пауза, внезапно последвана от нечленоразделен говор — не била направила нищо, нямало нужда да викат никого заради нея. Думите се блъскаха, началата им се прикачваха за краищата, акцентът беше руски.
Момичето бе рускиня — рускиня, която владееше естонски.
Алийде отстъпи още по-назад.
Не би било зле да си вземе ново куче. Дори две.
Наскоро наточеното острие на косата лъщеше, макар приглушената от дъжда светлина да бе сивкава.
По горната устна на Алийде изби пот.
Очите на момичето започнаха да фокусират: най-напред земята, листо на живовляк, сетне второ, бавно се насочиха по-нататък, към камъните, обграждащи цветната леха, водната помпа, легена под нея. Погледът й се върна към собствения й скут, премести се върху ръцете, спря се на тях, плъзна се към края на Алийдената коса, ала не се вдигна нагоре, а се върна на собствените й длани, драскотините по горната част на ръцете й, нащърбените й нокти. Сякаш инспектираше крайниците на тялото си, навярно ги броеше, ръка, китка и длан, всички пръсти по местата им, втората ръка бе подложена на същото, сетне пръстите на босия й крак, стъпалото, глезенът, прасецът, коляното, бедрото. Погледът й не стигна до таза, а внезапно премина на другото стъпало и пантофа. Момичето протегна ръка към чехъла, взе го лениво и го надяна на крака си. Той изджвака. Придърпа крака с пантофа към себе си и бавно поопипа глезена — не като човек, който се съмнява, че е изкълчен или счупен, а като някой, който не си спомня как изобщо изглежда един глезен, или като слепец, опипващ нещо непознато. Накрая успя да се изправи, ала все още не бе погледнала Алийде в очите. Щом застана стабилно на крака, докосна косите си и ги приглади към лицето, макар да бяха мокри и омазани, придърпа ги напред, подобно на парцалива завеса в необитаема къща, където няма живот за криене.
Алийде стисна косата по-здраво. Може пък момичето да е лудо. Може да е избягало отнякъде. Откъде да знае. Може просто да е объркано, може би нещо му се е случило, затова изглежда така. Или пък в крайна сметка е примамка на руска банда крадци.
Момичето се довлече до пейката и седна под брезите. Вятърът я шибаше с клоните, ала тя не се отдръпна, макар да се сепна от шляпащите я по лицето листа.
— Премести се по-далеч от тези клони.
По бузите й пробяга изненада. Изненада, примесена с друго — май си спомни нещо. Че можеш да се отдръпнеш от шибащите те в лицето клони? Алийде присви очи. Луда.