Ала Мартин прекъсна размислите й, сграбчи я изотзад, притисна я към слабините си и прошепна в ухото на малката си праханка, че се гордеел с жена си, че бил по-горд от всякога, сетне приплъзна ръце към талията й, завъртя я из спалнята и паднаха на леглото — та това бе ложето на стопанина, какво ли можеше да се върши в подобна постеля!
През нощта Алийде се разбуди от звук, подобен на писъка на дъждосвирец. Мартин хъркаше до нея. Подмишницата му смърдеше. Писъкът на дъждосвиреца бе жалбата на Ханс. Мартин не се събуди. Алийде лежеше в тъмното, втренчена в саксонските орнаменти на ивичестата стенна бродерия — мама я бе изработила, нейните ръце я бяха везали. Колко ли злато бе взела Ингел? Дали щеше да й стигне да откупи свободата си? Едва ли — като първородна дъщеря тя бе получила от родителите им около десетина рубли в злато, ако имаше и толкова. Може би щяха да й бъдат достатъчни за насъщния.
На следващата сутрин Алийде прибра гребена на сестра си в най-долното чекмедже на тоалетната масичка, онова със счупената дръжка, дето трябваше да се отваря с ножа. Докосна гребена само с лявата си ръка.
В чекмеджето откри и сватбеното одеяло на Ингел. Върху червения фон бяха избродирани църква и къща с тумбести стени, мъж и жена. Алийде разпра с ножиците звездите с по осем лъча, зигзагообразната обшивка на тази карта на щастието бе раздрана с пръсти, мъжът и жената изчезнаха от картинката, ха така, кравата — на конченца, кръстът на църквата — на пух и прах! И Алийде присъстваше на одеялото — там бе избродирано агнето с нейното име; Ингел бе представила плода на майсторството си, очаквайки възторг, ала Алийде изобщо не се възрадва на агънцето си съименник върху сватбеното й одеяло, сестра й забеляза това и избяга зад оградата да си поплаче. Наложи се Алийде да я последва и утеши, хубаво агънце било, добре измислено, и въпреки че много жени вече не везали такива завивки, Ингел го сторила, при това сполучливо. Нека другите да го смятат за старомодно, според Алийде не било така. Полюля Ингел в обятията си и тя се успокои, не се отказа от сватбеното си одеяло, занимаваше се с него вечери наред. И майка им си имаше такова, а по-щастлива жена от нея никой не бе виждал, или пък Алийде можеше да възрази? Не, не биваше, ала сега вече бе настъпил часът да разкъса чифтокопитното си съименниче, последва го смърчът и скоро картата на щастието вече я нямаше, остана само червеният фон, хубава вълна, от нейното собствено агънце. Мартин надзърна през вратата, видя Алийде на колене сред бъркотията от конци, с ножици в ръка, до нея — нож, червенеещите й ноздри озаряваха очите й. Той не продума, дръпна се от прага. Дъхът й излизаше на пара, замъгли цялата стая и се разнесе из къщата през ключалката.
Мартин отиде на работа, Алийде чу вратата да се захлопва. Проследи през прозореца как мъжът й излезе на главния път, сетне изпи голяма чаша студена вода и напръска лицето си, потуши разгорещеното си дихание. Това вече бе нейната къща, нейната собствена кухня. Гнездящата в плевнята селска лястовица носеше късмет на нея и имаше разрешение да й носи добър късмет, истински късмет, вместо всички онези заклинания, тостовете, вдигнати под трите лъва на естонския герб, и хитрините на старите хора, които не бяха направени за нейния съюз. Нека да го стори и със сигурност щеше да стане така, понеже малките птички на късмета бяха справедливи. Тя спасяваше тази къща, опазваше дома на родителите си от руските ботуши, тя избавяше неговия домакин. Не Ингел, а тя. Земите на стопанството можеше и да бъдат изгубени, ала то си оставаше. Чужди хора щяха да вземат пшеницата от полята им, ала домакинът нямаше да мръдне оттам, нито пък Алийде, новата стопанка на къщата. Нямаше да загубят всичко.
Алийде напъха останките от одеялото в шкафа, хвърли раздърпаните конци в печката, ала запази част от тях за опушване. Може би изгарянето щеше да бъде достатъчно, но по-добре да заложи на сигурното, пък и открай време препоръчваха да се опушва. Винаги го правеха с дрехите на нежеланите ухажори или изрязани от тях парчета и през изминалите столетия по този начин бяха прокудили от селото този и онзи. Дори една немска графиня от местното имение бе забелязана да опушва мъжка риза, ала Алийде не си спомняше конкретната ситуация и как точно бе опушена дрехата — дали бе оставена да съхне в пещта, или да се овъгли от огъня на Еньовден. На младини трябваше да слуша по-внимателно разказите на старите хора — сега нямаше да се налага да гадае кой пушек бе подходящ и кой не. Естествено, можеше да попита Крелевата Мария или направо да й занесе кълбото, тя бе наясно как да се погрижи за работата, ала после щеше да знае, че конците са били опушвани, а важно бе именно това, че не бива да се споменава никому. Имаше и още някакъв чалъм, но Алийде не си го спомняше. Навярно номерът щеше да мине и с частично изпълнена магия. Прибра топката прежда в джоба на престилката си и поостана така за миг, заслуша се в къщата, собствената й къща, усещаше здравината на собствения под под краката си. Скоро щеше да види Ханс, щяха да седнат на масата, най-сетне насаме.