Ханс отвърна, че не можел да понася миризмата на Мартин в собствения си дом.
— Да не би клечането в стаичката да ти е размътило мозъка? Замислял ли си се изобщо какво щеше да стане, ако тук бе дошъл някой друг? Видял ли си какво сториха с останалите къщи? Да не искаш у нас да дойдат руснаци? Да не искаш подът на дома ти да се покрие с обелки от семки и стъпките да хрущят, все едно ходиш по бръмбари? А как всъщност си представяш да отидеш в онази твоя драгоценна гора? И тази къща е под наблюдение. Да, да, така е. Толкова сме близо до гората — НКВД* не се и съмняват, че някой от горските братя може да дойде тук за храна.
[* Народният комисариат на вътрешните работи, съществувал в СССР от 1917 до 1946 г. — Б.пр.]
Ханс спря да върти лъжичката, взе под мишница възглавницата и ракията за цяр и стана, за да се върне на тавана.
— Няма нужда да си тръгваш още сега, Мартин няма да дойде скоро.
Той не я слушаше, подритна биреното си буре до вратата на малката стаичка, то се обърна, дъбът изтрака при удара в прага, а сам той се изгуби през плевника към тавана. Алийде завъртя бъчвичката и я изправи на мястото й, сетне последва Ханс на тавана и застана зад новата стена. Идеше й да му каже, че едва ли някой от най-добрите му другари бе останал жив, ала само прошепна:
— Ханс, не проваляй всичко от глупост.
Алийде кихна. В носа й имаше нещо. Изсекна се и по кърпичката й остана мъх от червена прежда, от сватбеното одеяло на Ингел.
В същия миг осъзна, че не бе погледнала Ханс в очите ни веднъж, макар да бе мечтала за това с години, макар безкрайно да бе следила как двамата с Ингел се вливаха един в друг посред работа, миглите му се навлажняваха от копнеж, а желанието пулсираше във вените под очите му. Алийде си мечтаеше за усещането да преживее нещо подобно, за възможността да гледа Ханс, без Ингел да забележи, че малката й сестричка задиря мъжа й с подобни очи, а как ли би се почувствала, ако той отвърне на погледа й. Сега, когато това бе възможно, тя не го беше сторила. Сега, когато се нуждаеше от взора му, за да бъде силна, да се пречисти, да се държи, дори не бе опитала да го направи. Сега в носа я гъделичкаше мъхът от сватбеното одеяло на Ингел, кестеновата птичка на Линда я зяпаше нямо от ъгъла на шкафа, а Ханс мислеше още по-неспирно за жена си, не виждаше спасителката в Алийде. Само натякваше, че Англия несъмнено щяла да дойде да ги освободи, Америка — също, и Труман, Англия, спасението щяло да пристигне с такива бели платна, че само бялото на естонското знаме било по-бяло.
— Рузвелт ще дойде!
— Рузвелт е мъртъв.
— Западът няма да ни забрави!
— Вече го е сторил. Победи и забрави.
— Толкова малко вяра имаш.
Алийде не си направи труда да отговори. Някой ден Ханс все щеше да прозре, че спасителят му не бе отвъд морето, а тук, пред очите му, готов на всичко, способен да издържи докрай само със силата на един поглед. Макар в момента тя да бе единственият човек в живота му, Ханс пак не я погледна. Някой ден това все щеше да се промени. Налагаше се. Понеже само той придаваше смисъл на нещата. Само чрез него живееше Алийде.
Стените скърцаха, в печката пращеше огън, завесите, дръпнати пред стъклените очи на къщата, дишаха тежко, а Алийде притисна собственото си очакване в земята. Заповяда му да си седи на мястото, дебнейки за сгоден миг. Беше твърде нетърпелива, твърде припряна. Не биваше да прибързва — небрежно скалъпената къща не издържа дълго. Търпение, Лийде, търпение, преглътни разочарованието си, заличи суетата, копнееща да види как любовта пламва веднага, щом котката изчезне. Не бъди глупава. Скоро ще скочиш на гърба на велосипеда, ще се погрижиш за ежедневните си задължения и ще се върнеш да издоиш, всичко си е наред. Алийде залюля сърцето си и осъзна колко наивни са били въжделенията, кроени дни наред. Разбира се, че Ханс се нуждаеше от време. Твърде много неща се бяха случили накуп, естествено, че мислите му бяха другаде, той не беше неблагодарен човек, тя имаше време да дочака добра дума. И въпреки това очите й се наляха със сълзи като на нещастно дете, а жлъчта сипеше пепелта си в устата й. Закуските на Ингел неизменно биваха награждавани с горещи целувки и любовни стихове. Колко дълго трябваше да чака дори едно малко благодаря?
Намери тялото на Липси на пътеката на двора. В очите му вече лазеха личинки на мухи.
Алийде си бе представяла, че веднъж заела мястото на сестра си, вече нямаше да се измъчва с мисли какво ли правеха Ингел и Ханс в дома си, докато тя вечеряше с Мартин на друго място. Вече нямаше да се терзае, представяйки си как Ингел върти чекръка вечерно време, а Ханс си дялка нещо до нея, докато тя самата се опитва да забавлява Мартин в къщата на Росипу.