Горестта й обаче се сдоби с нови одежди в новия дом и започна непрестанно да мисли дали Ханс в момента е буден. Или пък спи? Вестника ли чете, онзи новия, дето тя му го бе занесла, или другите, старите, които бе пожелал да вземе в стаичката? Но наистина, не съществуваше по-подходящо хранилище за изданията от естонско време. Или пък книга, дали не четеше книга? Трудно бе да се намерят книгите, които го интересуваха. И Библията бе поискал да вземе в стаичката си, семейната Библия. Много добре, иначе щеше да попадне в печката за разпалки.
Вечерите на Мартин и Алийде и в новия дом си продължиха в старото русло — той разучаваше вестника, чистеше ноктите си с джобното ножче и от време на време четеше по нещо на глас, вмъквайки в новините и собственото си мнение. Провинцията се нуждаела от по-добри заплати! Да, кимаше Алийде, да, да. Колхозни села! Летните недели да станат работни дни! Безспорно, кимаше Алийде, мислейки си единствено за намиращия се на два метра от главата й Ханс, задъвкала въглен, за да станат зъбите й бели като на Ингел. Млади строители на комунизма в провинцията! Да, тя напълно споделяше мнението му, всички здрави и прави бяха зачезнали към града.
— Алийде, толкова се гордея с теб, задето не бленуваш да се махнеш от село.
Тя кимаше, да, разбира се.
— Или пък на праханката ми й се ходи в Талин? Та нали всичките ми стари другари вече са там, а тук би имало полза от подобни мъже.
Алийде поклати глава. За какво всъщност говореше Мартин? Тя не можеше да напусне това място.
— Искам само да бъда сигурен, че праханката ми е доволна.
— Тук е хубаво!
Мартин я сграбчи в обятията си и я завъртя из кухнята.
— Няма по-правдиво доказателство от това, че златната ми праханка иска да участва в изграждането на тази страна. Тук има да се върши основополагаща работа, нали? Смятам да предложа колхозът да закупи нов камион. Бихме могли да водим хора в дома на културата да гледат филми за постиженията на великата ни родина, а разбира се, и на вечерни занятия. Това издига колективния дух. Какво мислиш?
Мартин завъртя Алийде обратно на стола й и продължи с ентусиазираните си нови кроежи. Тя кимаше на удачните места, събра от масата изпадналата от ръкава на Ханс тимотейка и я прибра в джоба си. Да не би с думите си Мартин да намекваше, че са му предложили някаква позиция в Талин? Навярно щеше да го каже направо? Алийде пак грабна чепкалата, чу се стържещ звук, огънят пращеше, хвърли крадешком поглед към мъжа си, ала държанието му си бе разпалено по обичайному. Беше се стреснала напразно. Мартин просто си бе въобразявал, че жена му копнее за Талин. И наистина щеше да мечтае за него, ако не беше Ханс. Даже обиколките с велосипеда, за да събира плащанията, й идваха в повече, а дори не се налагаше да върши това всеки ден. И все пак вечно въртеше педалите към дома, а страхът скърцаше в спиците: да не би някой да е тършувал из къщата, докато е била навън? Макар че чисто и просто никой не би дръзнал да влезе с взлом в дома на съпартиеца. Мартин би могъл да уреди да дели тези обиколки с някой друг. Мъжът й би разбрал напълно желанието й да се грижи за дома и градината им по-прилежно.
Същевременно отнесеното от отведените в Сибир злато се превръщаше в нови зъби в нови уста, златните усмивки блестяха в надпревара със слънцето, а в сянката им из цялата страна се роеше безмерно множество от отклонени погледи и боязливи изражения. Срещаха се по тържища, пътища и поля, в безконечен поток, с посивели, матови зеници, с кървясали очи. Когато и последните къщи бяха вързани към колхозите, прямите думи изчезнаха между редовете — и понякога Алийде си мислеше, че тази атмосфера навярно се бе просмукала при Ханс през стените. Че той спазваше същия този безмълвен модел, дето хората избягваха да се поглеждат в очите, същия, на който се подчиняваше и тя самата. Сигурно го бе прихванал от нея. Навярно бе предала на Ханс онова, което бе полепнало върху нея извън къщата.
Единствената разлика между него и останалите избягващи погледите хора бе, че Ханс все още говореше искрено. Съзнанието му продължаваше да вярва в прежните идеали, ала тялото му се променяше според външния свят, с който дори не встъпваше в същински контакт.
Дори момичето на кинаджията има бъдеще
1950, Западна Естония
— Майка ти защо никога не ходи на кино? Нашата майка каза, че никога не е ходила.
Звънкият детски глас отекваше в двора на колхозната администрация. Момчето на първата жена трактористка в колхоза, Ян, гледаше втренчено сина на жената, която се грижеше за кокошките, а той зарина с крак в пясъка. Алийде понечи да се намеси, да му каже, че не е задължително всички да харесват киното, но в последния момент се осъзна — по-добре да си замълчи. Съпругата на Мартин чисто и просто не можеше да говори така, не и за тези филми. Тя си имаше и нова, добра работа, на половин работен ден, лека счетоводна службица в администрацията.