— Хайде пак тези лъжи. Западна пропаганда.
Алийде извади шишенцето йод и се накани да сипе в храната му, ала реши да се въздържи.
На девети май от военния комисариат запристигаха повиквателни до мъжете от колхоза. Просто учение, така твърдяха. От Пролет на победата пратиха четирима шофьори. После лекар и пожарникари. За Чернобил още не споменаваха нищо официално. Носеха се какви ли не слухове, а някои разправяха, че тикнатите в затвора заради убежденията си били изпращани нататък. Алийде се страхуваше.
— Доста народ викат — отбеляза Мартин, нищо повече, ала спря да мърмори по адрес на западната фашистка пропаганда.
Старите хора бяха уверени, че призовките предвещаваха война. Момчето на Прикс само си счупи крака, явно бе скочило от покрива, за да получи документ от лекаря и да избегне набора. А и не беше единствен. На мястото на всеки освободен изпращаха някой друг.
Алийде също не можеше да бъде сигурна дали всичко това не означаваше, че е избухнала война. Дали пролетта не бе някак необичайна? А зимата? Във всеки случай пролетта малко бе подранила — не трябваше ли да си извади някакъв извод от това? Когато сортираше картофите за разсад на полето, не трябваше ли да обърне внимание, че земята бе по-суха от обичайното за това време на годината? Че снегът се бе стопил твърде ненавременно? Че когато пролетният дъждец пръскаше, а тя работеше на полето само по къси ръкави, би трябвало интуитивно да усети, че нещо не е наред? Защо не бе забелязала нищо? Или просто бе остаряла дотолкова, че нюхът й изневеряваше?
Веднъж видя Мартин да откъсва листо от дървото. Разгледа го от двете страни, после го раздра, помириса ръката си, помириса листото, отиде да провери компоста, обра малко цветен прашец от повърхността на легена с дъждовна вода и се зае да го разучава.
— Мартин, това не се вижда с просто око.
Той се сепна, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.
— Какви ги плещиш?
— Във Финландия не извеждали кравите.
— Луди за връзване.
Циментът изчезна до капка от Естония, понеже в Украйна се нуждаеха от него, а в Естония започна да пристига повече храна от Украйна и Беларус от преди. Талви забрани на майка си да я купува. Алийде й отвърна с «да, да». Ала какво друго би могла да напазарува? Чистите естонски храни бяха достойни за Москва, а на тях им даваха стоки оттам, откъдето Москва не бе сметнала за желателно да внася.
След време Алийде чу истории за полета, покрити с доломит, и влакове, претъпкани с хора за евакуация, разплакани деца, войници, гонещи хората от домовете им, и съмнителни снежинки, които проблясвали чудато по дворовете, а децата се опитвали да ги уловят, малките момиченца искали да украсят с тях косите си, ала те изчезвали, както по-късно и косите от детските главички. Един ден жената на Прикс стисна Алийде за ръката на площада и й прошепна, слава богу, че момчето й си счупило крака, слава богу, че се сетило да го стори. Разказа й какво разправяли за случилото се там приятелите на сина й, онези, дето се наложило да заминат. Вече не ги радвало по-високото заплащане, получено в Чернобил, понеже кожата им излъчвала страх. Видели как хората се подували и подпухвали до неузнаваемост. Как оплаквали загубените си домове, а земеделците тайно се връщали да обработват нивите си в забранените зони. Как разграбвали изоставените къщи и продавали вещите на пазара, телевизори, магнетофони и радиа се разпространявали из страната, мотоциклети и палта от кримска вълна. Убивали котки и кучета и пълнели с тях ями безконечно. Зловонието на разлагаща се плът, погребани къщи, дървета и земя, оголени земни пластове, закопани зелки, лук и храсти. Питали ги, да не би да е настъпил краят на света, война или и двете. И срещу кого се биели, кого трябвало да надвият? Баби, които се прекръствали неспирно. Водка и домашна ракия до безкрай.
Преди всичко жената на Прикс подчерта, как едно от момчетата дало важен съвет на онези, дето успели да се махнат оттам: никога не споменавайте, че сте били в Чернобил, иначе всяко момиче ще ви отреже. Никога не разказвайте, никой не иска деца от заразен. Жената на Прикс разправи как съпругата на приятеля на сина й го напуснала, взела и децата, понеже не искала заразеният й мъж да ги докосва. Чула и за друга жена, която изоставила своя върнал се от Чернобил съпруг, защото започнала да сънува кошмари. В тях раждала триглави телета едно след друго, котки с люспи вместо козина, прасета без крака. Не издържала на сънищата, нито на близостта на мъжа си, избягала при по-здрав.
Слушайки за жените, чиито мъже се бяха превърнали в отпадъци, Алийде се изплаши, страхът й се облекчи до треперене и започна да гледа с нови очи на младежите, които срещаше по улиците, търсеше помежду им завърналите се и разпознаваше у тях нещо, което не бе чуждо и на нея. Виждаше го в очите им, където личеше някаква сянка, и тогава изпитваше порив да вдигне ръце към бузите на тези момчета, да ги докосне.