Мартин Тру окончателно се строполи на двора, докато изучаваше лист от сребърна върба с лупата си. Когато Алийде намери мъжа си и обърна тялото му така, че лицето да гледа към небето, съзря последното му изражение. Никога преди това не го бе виждала смаян.
Трета част
Щастлив си значи, питат майките, когато отиваме да ги видим.
Паул-Ерик Румо
Самотата на Алийде Тру
За свободна Естония!
30.05.1950
Лийде напусна работа, онази, дето ходеше да тормози хората с плащания и норми. Не благоволи да ми обясни защо. Може би думата ми тежи. Нали й казах, че с тази професия служи на Сатаната, нищо повече. Или пък е яла бой. Веднъж някой спукал гумите на велосипеда й. Докара го в плевника и ме помоли да ги залепя, не склоних. Казах й, че помощните средства за подобна работа трябва да ги оправя оня, дето така или иначе служи на тая сатанинска държава. Мартин ги закърпи същата вечер.
Когато ми разказа за това напускане, сякаш очакваше някаква благодарност, така блестяха очите й. Идеше ми да я заплюя, ала само почесах Пелми. Зная ги аз тия номера.
После пък изведнъж поиска да знае дали съм срещнал някой познат в гората.
Не отговорих.
Интересуваше се и каква била гората. Каква била и Финландия, защо трябвало да се ходи там.
Не отговорих.
Пак пробва, дълго време — защо не съм могъл да остана с германците, след като така или иначе веднъж съм отишъл при тях.
Не отговорих.
Та тези истории никак не са за женските уши.
Върнах се в стаичката.
Лийде не иска да ме пуска в гората. Не е съгласна с това, но аз съм единственият, с когото може да разговаря, без да се налага да припява комунистически песни, а всеки се нуждае от някого, с когото да поговори открито. Ето защо не иска да ме пуска.
Пшеницата расте по нивите ни, а не я виждам.
Къде ли са момичетата ми, Линда и Ингел? Тревогата е мъчителна.
@ Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин
E$
_1992, Западна Естония_
Алийде не можеше да проумее как снимката с Ингел бе попаднала в ръцете на Зара. Момичето спомена тапета и кухненския шкаф, а самата тя не си спомняше да е крила каквото и да било по стените. Беше унищожила всички снимки, но дали Ингел бе успяла да скрие няколко още докато живееше вкъщи? Та това бе безумно, защо да го прави, да укрива снимка, на която двете сестри са заедно? Действително, на Ингеловите гърди личеше значката на Младите селски стопани. Но не, беше толкова малка, кой би я забелязал, освен самата Ингел.
След като отпрати Зара в леглото, Алийде изми ръцете си и се зае да почуква по стената и шкафа, да чопли тапета, да подпъхва ножа из процепите на шкафа и зад перваза на пода, ала не откри нищо. В шкафа дрънчаха само съдовете и складираните шишета, насъбрани с купони за ракия.
Момичето спеше, дишаше равномерно, радиото пращеше за изборите, а на снимката бе увековечена красотата на Ингел. Алийде си спомни деня, когато бяха отишли да се фотографират. Модерното студио на Б. Вайденбаум. Ингел тъкмо бе навършила осемнайсет. Ходиха в кафенето на Дитрих, Ингел пи варшавско кафе, а Алийде — горещ шоколад. Курабийките се топяха в устата, ухаеше на жасмин. Ингел купи бутерки, Хелене Дитрих ги зави в бяла хартия и направи дръжка от дървена пръчица, това бе тяхната запазена марка, красиви пакети, лесни за носене. Тютюневият дим, шумоленето на вестници. По онова време все още вършеха всичко заедно.
Алийде поправи фибата на косата си. Ръката й остана влажна, челото и скалпът й се бяха изпотили.
Жарта в печката сгърчи снимката. Алийде пъхна вътре още няколко дръвца.
Усети гъдел по ухото си. Потърка го. Мухата отлетя.
Блещукащото през пролуката между завесите слънце събуди Зара. Вратата към кухнята бе отворена, Алийде седеше до масата, загледана в нея. Нещо не беше наред. Паша? Да не би да я издирваха по радиото? Какво? Зара приседна и поздрави с добро утро.
— В крайна сметка Талви няма да дойде.
— Какво?
— Обади се да каже, че е променила намерението си.
Алийде закри очи с ръка и повтори, че Талви се отказала да идва.
Зара нямаше сили да отвърне, перфектните й планове бяха внезапно разбити на пух и прах. Попарената й надежда бе смачкана като боклук зад очните ябълки. Талви нямаше да докара кола тук. Стрелките на циферблата трепкаха конвулсивно, Паша приближаваше, усещаше пламъците по петите си, бинокълът му я гъделичкаше по тила, колата му бръмчеше по магистралата, чакълът хвърчеше, Зара не помръдна, отвън премина светлина, тя остана на мястото си, не бе научила нищо ново за Алийде и случилото се в миналото, стоеше си там, хилава и без отговори. По радио Куку съобщиха точния час, започнаха новините, скоро щяха и да свършат, денят минаваше, Талви и колата й не бяха на път насам, ала Паша щеше да дойде.