В деня, когато Талви разказа, че в училище им проверявали зъбите, Алийде посети Сийри в задната стаичка на магазина. Жената тъкмо миеше семипалатинските наденици в солена вода с четка в ръка. Зад гърба й, освен тях я чакаха и колбаси от Талин и Москва. По камарите щъкаха червеи.
— Не се тревожи. Тези отиват на щанда, но скоро ще дойде нов камион с чиста стока.
След пристигането му Алийде наистина напълни торбата си със солидна плячка, две навити полски наденици, парче краковски салам, че и кренвирши. Тъкмо представяше на Мартин запасите си от стоки, когато Талви я прекъсна с неочакваната вест:
— Две големи дупки.
— Какво ще рече това? — попита Алийде, уплашена от собствения си глас. Звучеше като скимтене на ударено куче. Талви вече се мръщеше. Връзката кренвирши бе паднала на масата. Алийде притисна ръце в мушамата, пак бяха започнали да треперят. Усещаше резките от нож по восъчната повърхност, хлебните трохи и мръсотията в процепите. Долови как нещо падна изпод оранжевия абажур на лампата, от повърхността на крушката се отделиха нечистотиите на муха и уцелиха тила й. Шишенцето валериан беше в кухненския шкаф. Дали щеше да успее да го извади и да капне малко в чашата си, без Мартин да я види?
— Какво ще рече това… Означава, че отиваме при другаря Борис! Спомняш ли си чичо Борис, Талви? — засмя се Мартин.
Тя кимна. В ъгълчето на устата му мърдаше парченце сланина. Мартин отхапа още. Топченцата лой в краковския салам лъщяха. Очите му винаги ли бяха така оцъклени?
— Сигурен ли беше? Онзи, дето ви преглежда. Че има две дупки. Може да няма нужда да се оправят — предположи Алийде.
— Но аз искам да отида в града.
— Нали я чу — ухили се Мартин.
— После татко ще ти купи сладолед — отвърна Алийде.
— Какво? — сепна се той. — Та Талви вече е голямо момиче, може и сама да пътува с автобуса.
— Татко ще ти купи и нови играчки — добави Алийде.
Талви рипна да подскача около него и да го дърпа за ръката.
— Да! Да! Да!
Сега вече не можеше да мисли за нищо. Само да успее някак да изпрати Мартин с Талви на зъболекар. С него детето щеше да бъде в безопасност. Ушите й бучаха. Прибра кренвиршите и наденицата в хладилника и се зае да дрънчи със съдовете в шкафа, като същевременно й се удаде тайно да капне валериан в чашата си. После вода. И хляб, за да не лъха дъхът й на лекарството.
— Тъкмо ще поздравиш Борис. Не е ли добра идеята?
— Разбира се, но работата…
— Да! Да! Да! — виковете на Талви го прекъснаха.
— Добре де, ще измислим нещо. Ще си направим хубаво пътешествие до зъболекаря.
Талви имаше съвсем същите очи като Линда. Лицето на Мартин и очите на Линда.
Миризмата на дроб от треска, жълтата светлина на лампата
1952, Западна Естония
Миризмата на хлороформ я удари още от вратата. В чакалнята Алийде бе залепнала за вече поразпърцаната от четене «Съветска жена», където Ленин изразяваше мнението, че по времето на капитализма жената била двойно подчинена — робиня на капитала, същинската работа, и на домашните задължения. Бузата на Алийде бе жестоко отекла, дупката в зъба й беше толкова дълбока, че нервът се бе оголил. Трябваше по-рано да се погрижи за него, ала кой би склонил да седне пред тези фелдшери? Истинските лекари направо бяха избягали на Запад, евреите сред тях — в Съветския съюз. Една част се бяха завърнали, но все пак малцина.
Алийде сричаше думи, мъчеше се да се съсредоточи, абстрахирайки се от болката в челюстта: Само в Съветския съюз и в народните демокрации жената работи другарски, рамо до рамо с мъжа във всички области — и в земеделието, и в транспортния сектор, преподаването и културата, участва активно в политическия живот и ръководството на обществото. Когато дойде нейният ред, Алийде премести поглед от списанието към кафявия балатум на пода и се взира в него чак докато седна на стола и се вкопчи в облегалките за ръце. Сестрата изваряваше игли и свредели, дойде да й бие инжекция и отиде да приготви материала за пломбата. Тенджерката бълбукаше на електрическия котлон. Алийде затвори очи, упойката парализира цялата челюст и бузите й.
Ръцете на мъжа миришеха на лук, кисели краставички и пот. Алийде бе чувала, че ръцете на новия зъболекар били толкова космати, та по-добре, че не чувстваше нищо — така нямаше как да усети и космите. Препоръчително било и да държи очите си затворени, за да не вижда гъстата им, черна дъбрава. Той дори не бил истински лекар, по време на войната някакъв немски зъболекар се опитал да му предаде уменията си в затвора.