Зае се да помпа машинката с крак, тя заскърца и застърга, проряза ушите й, костта захрущя, Алийде полагаше усилия да не гледа косматите ръце. Изтребител на тренировъчен полет изсвистя толкова ниско, че прозорецът се разтресе. Тя отвори очи.
Същият мъж.
От онази стая.
Същите космати ръце.
Там, в мазето на кметството, където Алийде бе изчезнала, откъдето искаше само да се измъкне жива, ала единствен срамът бе оцелял.
На тръгване не вдигна очи от пода, нито от стъпалата, нито от улицата. Военен камион изтрополи покрай нея с бясна скорост и я покри с прах, който полепна по венците и очите й и превърна пламналата й кожа в пепел.
През отворените прозорци на културния дом се разнасяха гласовете на репетиращ хор.
— Mu laulus ja toos.*
[* В песента ми и в труда (ест.). — Б.пр.]
Втори камион я подмина с трясък. Към краката й се разлетя чакъл.
— Sa oled mu juures, suur Stalin.*
[* С мен си, велики Сталин (ест.). — Б.пр.]
Мартин я посрещна на входната врата и кимна към масата. Там се мъдреше консерва дроб от треска, вкуснотийка за малката му праханка, когато би могла да се храни. На дъската за рязане се виждаше поизсъхнала половинка лук, остатъците от накълцания за сандвичи миришеха, а също и дробът, втора, изпразнена консерва зееше отворена до дъската, назъбеният ръб на тенекиения й капак се хилеше презрително. Алийде се отврати.
— Аз вече хапнах, но ще направя на праханката ми филийка с масло веднага щом може да яде. Болеше ли?
— Не.
— А сега?
— Никак. Нищичко не усетих. Вцепенение. Само вцепенение.
Парченцето зъб, останало в дупката на мястото му, хрущеше. Алийде се взираше в половинката сандвич с дроб от треска на Мартин, неспособна да каже каквото и да било, макар да осъзнаваше, че той очакваше да му благодари, задето й го бе набавил. Поне да беше пропуснал лука.
— Приятен мъж е този Борис.
— За зъболекаря ли говориш?
— Че за кой друг? Нали и преди съм го споменавал.
— Може би нещо за него. Но не си казвал, че е зъболекарят.
— Та той току-що бе разпределен там.
— Какво е вършел преди това?
— Ами същата работа, разбира се.
— И го познаваш?
— Изпълнявали сме някои партийни задачи заедно. Да не би случайно да ми е пратил поздрави?
— Че защо да ги праща по мен?
— Та нали знае, че сме женени.
— Ай.
— Сега пък какво?
— Нищо. Трябва да издоя.
Внезапно Алийде се скри в спалнята, съблече роклята си от изкуствена коприна, която сутринта все още й се струваше просто прелестна с червените си точки, а сега я отвращаваше, май че бе твърде красива и пасваше прекалено добре на гърдите. Бархетните подплънки под мишниците бяха прогизнали от пот. Долната част на лицето й все още липсваше, не усещаше и как кукичките на обеците й раздираха плътта. Навлече си престилката за доене, забради глава и изми ръцете си.
Вече в плевника, миризмата на лук остана зад гърба й. Алийде се опря на каменните основи, ръцете й почервеняха от търкането с твърдата четка и студената вода, беше уморена, земята под нея бе уморена, поддаваше и лъхтеше като гърдите на смъртник. Чу животните зад гърба си, чакаха я и трябваше да отиде при тях. Осъзна, че и тя бе очаквала. Бе очаквала някого, точно както някога чакаше в онова мазе, свита в ъгъла като мишка, като муха на лампата. И след като я пуснаха от въпросното подземие, очакваше някого. Някой, който да направи нещо, за да й помогне или да отнесе поне частица от случилото се в мазето. Да я погали по косата и да й каже, че вината не е нейна. Да добави и «никога повече». Да й го обещае, каквото ще да става.
И в мига, когато осъзна какво бе очаквала, разбра, че този някой никога нямаше да дойде. Че никой никога нямаше да се появи и да й продума онези слова, да ги изрече сериозно, никога нямаше да се погрижи да не й се случи нещо подобно. Че се налагаше тя, Алийде, сама да вземе мерки. Никой никога нямаше да дойде, за да го стори заради нея, дори Мартин, макар искрено да й желаеше доброто.
В кухнята дробът от треска съхнеше, сандвичът вече кафенееше по ръбовете, Мартин си наля чаша ракия в очакване съпругата му да се върне от обора, сипа си втора и трета, избърса се с ръкав по руски маниер и начена четвърта чаша, не докосна сандвичите, чакаше жена си, а червената звезда на светлото бъдеще блещукаше над главата му, над жълтата светлина на лампата, над щастливото семейство.
Алийде го погледна изотвън през прозореца, не се наканваше да влезе.
Зара намира чекрък и хлебна мая
1992, Западна Естония
Зара си пое дъх. Разказвайки за Владики, на моменти забравяше за времето и мястото, въодушеви се така, както го умееше някога преди много време. Дрънченето на Алийде край печката я разбуди и върна в настоящето. Забеляза, че в ръката й бе пъхната чаша. Квасът беше изплакнат и пресипан в прясно мляко, старото се съдържаше в чашата й. Отпи послушно, ала бе толкова кисело на вкус, че присви клепачи и бутна чашата зад другите съдове на масата, когато Алийде излезе на двора да измие хряна. От котлона се разнасяше познатата миризма на къкрещи домати, Зара я вдиша дълбоко и се зае да реже още от тях, за да помогне. Беше й приятно, в кухнята цареше уютна домашна атмосфера, димящи съдове, редици охлаждащи се буркани със зимнина. И баба й винаги бе в добро настроение, когато я приготвяше, подсигуряваше се за зимата. Това беше единствената къщна работа, в която старата жена взимаше участие, по-точно я ръководеше, нареждайки на майка й само понякога да накълца зелето, ала сега Зара седеше заедно с Алийде Тру на същата маса, Алийде Тру, която ненавиждаше баба й. Трябваше да премине по същество, не да чака подходящия момент, който никога нямаше да дойде. Алийде се бе съсредоточила в стърженето на хрян.