В кухнята Алийде сипа вода в едно канче с черпака и добави няколко капки валериан. Момичето се виждаше през прозореца, не бе помръднало. Алийде също си сложи валериан в лъжичката с лекарството си за сърце, макар да не бе време за хранене, върна се на двора и й подаде канчето. Момичето го взе, помириса го предпазливо, остави го на земята, преобърна го и се загледа в потъващото в пръстта съдържание. Алийде се подразни.
— Не ставаше ли за пиене водата?
Момичето я увери в противното, ала поиска да знае какво бе капнала вътре.
— Само валериан.
Отговор не последва.
— Имам ли някаква причина да лъжа?
Момичето й хвърли бегъл поглед. В изражението й личеше нещо лукаво. Това тормозеше Алийде, но все пак донесе от кухнята ново канче с вода и шишенцето валериан, подаде й ги, тя помириса течността и се убеди, че бе просто вода, изглежда разпозна и валериана и капна няколко капки в канчето. Алийде се ядоса. Дразнеше ли я? Може би чисто и просто бе луда. Избягала от болницата. Спомни си за жена, която се измъкнала от Колувере. Сдобила се с вечерна рокля и обувки от пакетите с помощи и тръгнала да се тътрузи из града, плюейки минувачите.
— Хубава ли е водата?
Течността струеше по брадичката на момичето, докато гълташе ненаситно.
— Преди малко се опитах да те събудя, а ти само извика «не и вода».
Момичето очевидно не си спомняше, ала предишният й крясък още ехтеше в главата на Алийде, рикошираше от едната половина на черепа й към другата, въртеше се напред-назад, викайки към себе си нещо много по-отдавнашно. Човек издава изненадващо сходни звуци, когато главата му е потапяна във вода достатъчен брой пъти. В гласа на момичето я имаше тази позната нотка. Чуваха се пръски, задух и отчаяние. Ръката я зачовърка. Тъпата болка се дължеше на порива да зашлеви момичето. Млъквай. Изчезни. Махай се. Дали пък не бъркаше. Навярно момичето някога е щяло да се удави, докато е плувало, може би затова се страхуваше от вода. Навярно собствената глава на Алийде й правеше номера, смесваше неща, които нямаха нищо общо. Може би пожълтелият, прояден от времето език на момичето я бе накарал да си фантазира някакви работи.
— Гладна ли си, а?
Момичето изглеждаше така, сякаш или не бе разбрало въпроса, или никога не го бяха питали подобно нещо.
— Чакай тук — разпореди се Алийде и пак влезе вътре, като затвори вратата след себе си. Скоро се върна с черен хляб и чинийка с масло. За маслото се поколеба за миг, но все пак го взе със себе си. Далеч не бе чак толкова дефицитно, че да й се досвиди една малка бучица за момичето. Добра примамка, наистина, въздействаше дори на нея, дето бе видяла какво ли не, при това така лесно. Дразненето в ръката на Алийде се покатери до рамото. Здраво стискаше линийката с масло, за да озапти порива си да удари.
Омазаната с кал карта вече не се въргаляше в тревата. Момичето навярно я бе прибрало в джоба си.
Първата филия хляб изчезна цяла в устата й. Прояви търпение да намаже с масло едва третата, и все пак припряно, бучна мъничко в средата на филията и я прегъна на две, притисна половинките, за да размаже маслото помежду им, и отхапа. Врана грачеше на портата, селските кучета джафкаха, но вниманието на момичето бе приковано в хляба и не се стряскаше от звуците, както по-рано. Алийде забеляза, че галошите й бяха блеснали като добре лъснати ботуши. Влагата от мократа трева лазеше нагоре по краката й.
— Ами сега? Този твой мъж? Преследва ли те? — попита Алийде, наблюдавайки изпитателно храненето й. Гладът не бе престорен. Но този страх… Само мъжът й ли я плашеше?
— Търси ме. Мъжът ми.
— Да взема да звънна на майка ти, да дойде да те прибере? Поне да знае къде си.
Момичето поклати глава.
— Е, тогава на някой приятел. Или роднина.
Отново поклати глава, дори по-неистово.
— Поне да е някой, който няма да каже на мъжа ти къде си.
Още клатене на главата. Мръсната коса разкри лицето й. Момичето я приглади, както преди — изглеждаше по-скоро съобразителна, отколкото побъркана, макар и още изплашена. Блясъкът на умопомрачение изчезна от очите й, въпреки че през цялото време гледаше косо, изотдолу.