Предишната нощ Лаврентий й бе обещал, че веднъж Паша да завърти бизнеса си с казиното, тя щяла да започне работа там и да печели в пъти повече. Всичко щяла да си изплати.
Някой ден.
Защо Зара не се е самоубила по-рано?
1992, Талин
Всъщност бе злополука.
Беше направила няколко добри видеозаписа. Или поне дотолкова успешни, че Лаврентий си пускаше един от тях, докато Паша го нямаше. Лаврентий бе споменал, че Зара имала очи като на Верочка, същия син цвят. Паша заподозря, че другарят му е хлътнал по Зара, и го докачи. Лаврентий се изчерви. Паша щеше да се пръсне от смях.
Някое и друго видео дори бе толкова сполучливо, че Паша го отнесе на шефа си. Той остана заинтригуван. Пожела да се срещне с нея.
Босът имаше два огромни пръстена с печати и одеколон «Коурос». Очевидно не бе мил члена си няколко дни, в космите личаха бели сплъстявания.
По токчетата на обувките й имаше златисти спирали, на петите — панделки. Заострените им конусовидни върхове стягаха пръстите й. Сребристи пеперуди блещукаха на чорапите около глезените й.
Шефът пусна видеото и поиска същото.
— Сигурно знаеш, че си кучка?
— Знам.
— Кажи го.
— Кучка съм и винаги ще бъда. Винаги съм била кучка и ще си остана такава.
— И къде е домът на кучката?
— Във Владивосток.
— Какво?
— Владивосток.
— Сега вече сбърка. Домът на кучката е тук. Домът на кучката е там, където са господарят й и пишката му. Кучката няма друг дом, няма и да има. Никога. Кажи го.
— Понеже съм кучка, домът ми е там, където е пишката на господаря ми.
— Добре. Този път беше почти окей. Още веднъж последните думи.
— Кучката никога няма да има друг дом.
— Защо кучката още е облечена?
Чу се изхрущяване. Трябва да бе дошло отвън. Или отвътре. Шефът не усети нищо. Леко изхрущяване, сякаш някой бе пречупил гръбнака на мишка или суха рибешка кост. Звучеше донякъде сходно със скърцането на хрущял от свинско ухо между зъбите. Започна да се съблича. Настръхналото й, оскубано бедро трепереше. Немските й гащички се свлякоха на пода, изящните им, еластични дантели се скупчиха като издут балон.
Беше лесно. Дори нямаше време да умува. Не смогна да помисли за каквото и да било. Изведнъж коланът просто се оказа около врата на шефа, а тя дърпаше с все сила.
Най-лесното чукане на света.
Тъй като не можеше да бъде сигурна дали мъжът е умрял, грабна възглавницата и я притиска върху лицето му десет минути. Следеше времето по познатия мощно тиктакащ позлатен часовник — имаха същия във Владивосток, май ги произвеждаха в Ленинград. Мъжът не помръдна. Добър удар, при това от начинаещ, много добър, сигурно беше природен талант. При тази мисъл я досмеша, през въпросните десет минути успя да размисли за какво ли не, бавно се бе научила да чете, никога не бе успявала да влезе в ритъм по време на сутрешната гимнастика, стойката й не беше достатъчно изправена, каквато я изискваше учителката, нито пък пионерският й поздрав бе бодър като на останалите, някак си училищната й униформа все добиваше раздърпан вид, макар непрестанно да я оправяше. Никога не бе сполучвала с нищо от първия път, освен сега. Взираше се в отражението на собственото си тяло в тъмния прозорец, собствената си фигура над тлъстия мъж, притиснала върху лицето му захабената от спане възглавница. Толкова много й се бе налагало да гледа тялото си, че й беше станало чуждо. Навярно едно чуждо тяло умее да действа по-добре от собственото в конкретни ситуации. Сигурно затова мина толкова лесно. Или пък се бе превърнала в една от тях, една от онези, подобните на този мъж.
Влезе в тоалетната и изми ръце. Придърпа отново роклята си, сутиена, гащичките и чорапите, увери се, че скритите в сутиена снимка и успокоителни все още са на сигурно място, и отиде да се ослуша на вратата. Отвън се чуваше как хората на шефа играят на карти, въртеше се видео, по нищо не личеше да са усетили нещо. Не след дълго щяха да видят и чуят всичко — босът си имаше микрофони и камери тук. На тях обаче им бе забранено да го наблюдават, докато е с жени.
Изпи още една чаша шампанско и докато гледаше кристалните цветчета — приличаха на метличина — осъзна, че през цялото време е била заобиколена от какви ли не чаши и че още преди доста дни е имала възможност да свие една и да си пререже гърлото. Би могла да си отиде много по-рано, стига наистина да го бе искала. Дали в такъв случай сама бе пожелала да остане, дали все пак не й се щеше да смърка попърс и да блудства, дали Паша само не я бе насочил към професията, която действително й подхождаше, дали просто не си бе въобразявала, че копнее да се измъкне, че всичко е ужасно? Наистина ли това й харесваше, носеше ли сърце на курва, имаше ли курвенска природа? Може би сега правеше грешка, като се съпротивляваше срещу съдбата си на проститутка, ала нямаше смисъл да размишлява повече.