— Алийде очаква ли гости?
— Не. Това е черна кола.
— Божичко, те са.
Алийде затръшна вратата и я залости. После се втурна да сложи резето на килера и дръпна завесите на прозорците.
— Ще си отидат, като видят, че тук е празно.
— Няма.
— Ама разбира се. Какво има да чакат на двора, след като разберат, че вкъщи няма никого. Нали никой не те е видял да идваш?
— Не.
— Та така. Просто недей да излизаш и утре. В случай че се навъртат из околността. Пък и какво има да душат наоколо, селото е полузапустяло.
Зара закима разпалено. Мъжете щяха да бъдат сигурни, че е тук, ако забележат, че къщата е празна. Щяха да си наумят, че се е скрила вътре, да разбият ключалката, да обиколят цялата къща и да я намерят…
— Ще ти сторят нещо лошо!
— Успокой се, Зара, успокой се. Сега ще правиш каквото ти кажа.
С оглед на крехкостта й, Алийде изглеждаше решителна, едновременно по-млада и по-възрастна, стъпките към шкафа бяха всекидневни, сграбчилите ъгъла му ръце се движеха по навик.
— Ела да помогнеш.
Заедно отместиха шкафа пред вратата на стаичката и Алийде я отвори рязко.
Тикна разколебаното момиче вътре и притисна гърди с ръка. Силно туптене. Така и не успя да изпие цяло канче вода, но все пак й се удаде да сръбне, да избърше лицето си с носна кърпа и да завърже забрадка на главата си. Косите й вече бяха толкова влажни от потта, че биха изглеждали съмнително непокрити, мъжете биха могли да сметнат, че се поти от страх. Ако посетителите изобщо бяха преследвачите на Зара. Ами ако в колата седяха момчетата, дето мятаха камъни и пееха песни пред прозорците й? Ако бяха решили да извършат последен набег в нейния дом и да очистят омразата си.
Чуваше се как колата предпазливо наближава двора, навярно шофьорът бе забелязал дупките по пътя.
В стаичката Зара протегна ръце встрани, пръстите й докоснаха двете отсрещни стени. Ухаеше на земя. Влажна пръст. Влажни стени. Спарен, беден на кислород въздух, в който се примесваха мухъл и ръжда. Ето я тук. Стореха ли нещо на Алийде, навярно никога нямаше да успее да се измъкне. Дали тогава щеше да извика, че е вътре? Не, не би. Щеше да си остане затворена и никога нямаше да разкаже на баба си какво е сега тук. Защо трябваше времето да спира по средата? Де да беше по-силна, малко като Паша. Той би накарал Алийде да разкаже какво ли не. Паша щеше да я бие, а Алийде — да пее. Навярно и Зара трябваше да приложи подобни трикове, тогава щеше да узнае защо жената бе така разгневена на баба й, защо майка й настояваше, че нямала леля. Ако Алийде не се държеше чак толкова дружелюбно, ако не й бе наляла кафе от перколатора и не й бе приготвила баня, Зара можеше да подходи и по-враждебно. От толкова много време насам никой не се бе отнасял с нея така. Това я бе размекнало, макар да се налагаше да бъде твърда, да помни с колко малко време разполага и да действа според него.
Зара притисна ухо до процепа на вратата. Скоро щяха да похлопат. Смяташе ли Алийде да ги пусне вътре?
Алийде дръпна завесите, разтвори вестник на масата и сложи до него чаша кафе, сякаш просто си седеше там, четеше «Вестител Нели» и закусваше най-спокойно. Момичето беше ли оставило някакви следи в кухнята? Не. Алийде дори не бе успяла да налее кафе и за двете. Ако ще идват, да идват всичките — наемниците на мафията, войниците, червените и белите, руснаците, германците или естонците, който ще да идва, Алийде определено щеше да се справи. Винаги бе оцелявала.
Ръцете й бяха спокойни. Вечното треперене, започнало след нощта в кметството спря, когато тялото й стана достатъчно старо. Толкова старо, че вече никой не би си правил труда с нея като тогава. А откакто и Талви заживя на друго място, повече нямаше за кого да се бои. Китката й трепна. Добре, сега в стаичката отново имаше човек, за когото да се грижи. Със здрава плът и копринена кожа, с аромат на младо момиче. И също толкова боязливо. И тя ли бе изглеждала така по онова време? И тя ли бе вдигала ръце към гърдите си по същия начин, и тя ли се бе стряскала от най-малкото нещо, и нейният поглед ли се бе стрелкал със същата паника при всеки внезапен шум? Стомахът й се обърна с ново отвращение към момичето.
Колата изглежда спря на ръба на полето. От нея излязоха двама непознати мъже, не бяха от селото, не бяха онези момчета. Какво се туткаха? Любуваха се на пейзажа ли? Трябва да мереха гората, запалиха цигари с несмутими жестове. Точно както преди. Мъжете с хромирани ботуши винаги бяха спокойни в началото. Рамото й трепна конвулсивно. Сложи ръката си отгоре му. Забрадката й бе мокра по слепоочията.
На вратата се почука. Заповедни удари. Думкане на мъж, свикнал да командва.