Туршията от домати и лук се вареше на печката. Ренде върху чинията. Половин домат, зарязан насред кълцането. Алийде го остави заедно с ножа върху нарязаните зеленчуци и грабна рендето. Всичко в кухнята изглеждаше така, сякаш приготвянето на зимнина бе в разгара си и в грижата си бе седнала на масата за миг кафе. Отново похлопаха на вратата. Алийде бутна чинията с хрян към онзи край на масата, където бе чекмеджето, а в него — «Валтер»-ът на Ханс, изпълни дробовете си с жежкия мирис на хрян, паренето се разнесе, в очите й избиха сълзи, избърса ги и отвори вратата. Пантите изскърцаха, завесите се развеяха, вятърът прониза пеньоара на Алийде, пръстите й усещаха метала на бравата. Слънцето пърлеше двора. Мъжът я поздрави. Зад него стоеше друг, по-възрастен, той също поздрави, а Алийде надуши миризмата на офицера от КГБ през хряна. Лъхна я като застояло мазе и вгорчи нахлуващия вътре въздух. Започна да диша през устата. Познаваше този тип мъже. Мъжете с такава мъжка стойка, дето знаеха как се наказват жените и идваха да приберат заслужилата наказание. Арогантната осанка на хората от този тип, дето се усмихваха широко със златните си зъби, в стегнатите си униформи, с правите си козирки и знаеха, че каквото и да поискат, няма кой да им се възпротиви. Стойката на този вид хора, притежатели на такива ботуши, способни да стъпчат всичко.
По-младият напираше да влезе. Алийде се отмести от вратата и седна от онази страна на масата, където бе оставила чинията с хрян. Сложи рендето в нея, лявата й ръка се отпусна на мушамата, дясната — в скута й. Оттам разстоянието до чекмеджето бе кратко.
Мъжът седна, без да го поканят и поиска вода. КГБ не влезе в кухнята, явно тръгна да обикаля къщата. Алийде му предложи сам да си сипе от кофата, добиваше прясна вода с помпата на двора.
— Тук има хубава вода и дълбок кладенец — обясни тя.
Мъжът стана и изгълта цяло канче. Хрянът насълзи и неговите очи, та замига, движенията му станаха раздразнени. Алийде бе напрегната, сърцето й се сви, ала мъжът бъбреше за щяло и нещяло, мотаеше се безгрижно из кухнята, спря при вратата на спалнята и я отвори с ритник. Вратата се удари в стената и тя поддаде. Ботушът тропна на пода и го посипа с кал. Мъжът стъпи на прага, ала не продължи напред, върна се в кухнята, затропа към хладилника и прегледа документите отгоре му, пристъпи към кухненския шкаф, заповдига съдовете от рафтовете му, капачките на бурканите, завъртя в ръката си чаша за кафе, шише финландски шампоан и сапуна Imperial Leather, после запали цигара, «Марлборо», с обяснението, че бил полицай.
— Паша Александрович Попов — представи се и протегна към Алийде документа си за самоличност.
— Доста фалшиви документи има в обръщение — отвърна тя и веднага му го върна.
— Така си е — засмя се Паша. — Подозрението понякога е здравословно. За вас обаче би било най-добре сега да ме слушате. Заради собствената ви безопасност.
— Тук няма нищо за крадене.
— Мяркало ли се е наоколо непознато момиче?
Алийде отрече и се оплака от застоя в околността.
Мъжът изсумтя и примижа, за да изстиска сълзите от очите си. Хрянът пареше. Алийде отвърна на погледа му, не би го избегнала, не би. Долните му клепачи се зачервиха, в ъгълчетата на нейните очи се насъбра секрет и взирането им продължи, докато мъжът не отиде да отвори вратата. Вятърът нахлу вътре. Рамото на Алийде трепна. Онзи се спря за миг на вратата с лице към двора, коженото му яке се изду от течението и той се обърна с успокоени и студени очи, взе от чантата си пачка снимки и ги пръсна по масата.
— Мяркала ли се е тук тази жена? Издирва се.
Зара не смееше да помръдне. В стаичката гласовете се долавяха слабо, ала все пак достигаха до нея. Чу как Алийде заговори на руски, след като отвори вратата, поздрави ги и се държа учтиво. Паша каза, че шофирали дълго време и ожаднели, после продължи да бъбри за какво ли не. Гласовете заглъхваха и се приближаваха, после Алийде попита дали другарят му обичал градините. Паша не я разбра. Алийде отвърна, че виждала през прозореца как приятелят му се разхожда из градината й. Естествено, Лаврентий вече проверяваше къщата. Той трябваше да е. Или Паша бе дошъл с някой друг? Едва ли. Оправда поведението на другаря си с думите, че бил леко простоват, да не беряла грижа. Алийде се надяваше да не стъпче цветните й лехи с ботушите си.
— Няма страшно, той харесва градините.
Изведнъж гласът на Паша се чу доста отблизо. Зара се смрази.
— Та значи, мяркало ли се е наоколо непознато момиче?
Дъхът й секна. Прахът слепи пресъхналото й гърло. Не биваше да кашля, не биваше. Алийде отвърна, че местността била спокойна, чужденците веднага се набивали на очи. Паша повтори въпроса си. Алийде се изуми от упоритото му настояване. Младо момиче? Непознато младо момиче? Защо, за бога? Думите на Паша се чуваха неясно. Говореше за нещо русокосо. Гласът на Алийде звучеше отчетливо. Не, не била виждала светлокосо момиче наоколо. Паша носеше нейна снимка. Каква снимка? Да не би да обикаляше страната, показвайки снимка на Зара? Каква по-точно? Гласът му отново се приближи и тя се уплаши, да не би пулсът й да отеква през стената. Слухът му беше толкова остър.