— Има ли някаква причина да очаквате момичето да е наоколо?
Паша явно се поотдалечи. През стената проникваха само спорадични звуци.
— Вижте…
Нали не й бе показал онези снимки? Но какви други би могъл да притежава? А когато Алийде ги види…
Зара се оригна внезапно. В устата й се разнесе вкусът на сперма. Побърза да стисне устни. Дали в кухнята я бяха чули? Не, разговорът на Паша и Алийде продължи през тапетите под формата на равномерно мърморене. Очакваше от нея шокирано възклицание — та по какъв друг начин би могла да реагира при вида на онези снимки. Дали Паша вече ги бе разстлал по масата, бавно, една по една, или тъкмо подаваше цялата пачка на Алийде? Не, сто на сто щеше да ги нареди на мушамата като пасианс, щеше да я принуди да се вгледа. Тя щеше да се взира в тях и да види изражението, на което Паша бе научил Зара, отворена уста и всички онези пишоци. После Алийде щеше да я издаде, без съмнение, нямаше друг начин, понеже щеше да я презре, щом зърне снимките. Щеше да види този боклук и да й се прииска да се отърве от него, сега щеше да се случи, със сигурност, скоро Паша щеше да отвори вратата и да се изсмее, застанал на светлината — това щеше да бъде краят.
Зара се изтегли назад в стаичката, притисна се до стената и зачака. Мракът гореше, орязаната й коса се бе изправила. Алийде бе видяла снимките. Унижението сърбеше по кожата й, стягаше я, сякаш бе покрита с изопващи я заздравяващи рани. Скоро вратата щеше да отлети. Налагаше се да затвори очи дълбоко в орбитите им, да се съсредоточи и да се абстрахира, тя бе звезда, ухо на главата на Ленин, косъм в мустака му, картонен мустак върху картонен афиш, беше ъгълчето на рамката му, драскотина от гипсовата рамка в ъгъла на стаята. Беше тебеширен прах по черната дъска в безопасна класна стая, беше дървеният край на показалката…
Снимките бяха направени върху западна хартия, имаха западен блясък, яркото червило на Зара лъщеше на фона на бледата мушама. Твърдите мигли се стелеха като венчелистчета по нацапаната със светлосин седефен цвят плът около очите й. Пъпките се издуваха розовеещи, макар кожата й иначе да изглеждаше суха и тънка. Ръбът на яката й висеше, сякаш някой го бе дърпал.
— Никога не съм я виждала — заяви Алийде.
Паша не се трогна. Продължи, а думите му тътнеха като тропот от ботушите на едър мъжага.
— В този миг целият свят я издирва.
— Ай. Та аз нищичко не съм чула, макар радиото вечно да работи.
— Целта е да действаме тихомълком. Да я подмамим да се покаже. Колкото по-малко си мисли, че я търсим, толкова по-малко ще се пази.
— Ай.
— Тази жена е опасна престъпница.
— Опасна?
— Правила е лоши неща.
— Колко лоши?
— Тази жена е убила любовника си в собственото му легло. При това особено хладнокръвно.
КГБ се върна от двора и застана зад гърба на по-младия мъж. Извади от джоба на коженото си яке още снимки. Остави ги на масата върху тези на Зара.
— Това е трупът. Бъдете така добра да ги погледнете и пак си помислете дали сте виждала въпросната жена.
— Никога не съм я виждала.
— Бъдете така добра да погледнете снимките.
— Няма нужда. И преди съм виждала трупове.
— Момичето изглежда изключително невинно, но това, което е направила с любовника си… Бил е доста привързан към нея, а тя го е удушила без никаква причина, затиснала е устата му с възглавница, докато е спял. Та вие живеете сама, не е ли така? Ще си спинкате най-спокойно, ще сънувате сладки сънища и никога повече няма да се събудите. Която и да е нощ. Когато няма да подозирате нищичко и ще бъдете съвършено беззащитна.
Ръката на Алийде се бе шмугнала под ръба на мушамата. Пръстите й се свиха около дръжката на чекмеджето, готови да го издърпат. Трябваше отрано да си извади пистолета на стола. Хрянът гореше на бели стърготини пред нея, заличавайки миризмата на руска пот. Мъжът, представил се за Попов, се облегна на масата и се вгледа в Алийде.
— Добре тогава. Ще ви се обадя, ако се весне тук.
— Имаме причини да вярваме, че ще дойде.
— Че защо й е да идва точно тук?
— Тя е ваша роднина.
— Ама че сте ги намислили — засмя се Алийде и смехът й иззвъня по ръба на чашата й.